След като срина турската икономика и направи така, че средната класа, която самият той беше обогатил, да обеднее, президентът Реджеп Тайип Ердоган сега тласка страната си към ненужна война и манипулира съдебни процеси срещу съперниците си.
Това е безмилостен стремеж на Ердоган да се задържи на власт през 2023 г. – стогодишнината от създаването на Турската република – и да се надяваме, че няма да успее.
Президентските избори в Турция, които ще се проведат на 23 юни, вероятно са най-важният – макар и в никакъв случай най-справедливият – вот в света тази година. Той ще определи дали тази 85-милионна държава, разположена на границата между Европа, Азия и Близкия изток, ще продължи да се движи по пътя на авторитарна, експанзионистична сила, или ще избере по-либерален и плуралистичен път.
За първи път, откакто консервативната, ислямистка Партия на справедливостта и развитието на Ердоган дойде на власт през 2002 г., има сериозна перспектива за политическа промяна. Инфлацията е над 80% годишно, турската лира се срина спрямо долара, а популярността на правителството спадна с увеличаването на икономическите трудности.
Според социологическите проучвания Ердоган, който управлява с все по-авторитарна ръка след промяната на конституцията за създаване на президентска система, има сериозни политически проблеми, а партията му получава едва 30% подкрепа.
Разбира се, отговорът му е типично брутален както на вътрешния, така и на международния фронт.
Въпреки съпротивата на Вашингтон и Москва, Ердоган разтръби за подготовката за изпращане на танкове в Сирия, като се стреми да изтласка кюрдските милиции, които са съюзници на Запада в борбата срещу бойците на „Ислямска държава“, но които Анкара смята за свързани с партизаните от забранената Кюрдска работническа партия (ПКК). Той изглежда решен да завърши изграждането на буферна зона от другата страна на южната граница на Турция.
Междувременно турският президент също така заплашва да нанесе удар по съюзника в НАТО Гърция на фона на продуцираните спорове относно газовите сондажи, Кипър и предполагаемата „милитаризация“ на гръцките острови в Егейско море – въпреки че международната икономическа и политическа цена на всяко подобно действие го прави много малко вероятно.
От началото на руската инвазия в Украйна Ердоган поставя Турция като незаменим посредник между Москва и Киев, като помага за сключване на сделки и е домакин на разговори между ръководителите на службите за сигурност на САЩ и Русия. Той също така успя да подкрепи Украйна – включително с продажбата на военни дронове – като същевременно поддържа търговски и енергийни връзки с Русия и без да застрашава личните си отношения с президента Владимир Путин или да си навлича гнева на Запада.
Междувременно у дома турският президент използва съдебната система, която не се отличава с голяма независимост, за да се опита да дисквалифицира най-силните си потенциални претенденти.
Кметът на Истанбул Екрем Имамоглу – популярна фигура от светската лявоцентристка Републиканска народна партия, който би могъл да бъде обединяващ опозиционен кандидат за президент – току-що беше осъден на повече от две години затвор и му беше забранено да заема публични длъжности за „обида на държавни служители“. Засега решението е спряно в очакване на обжалване, но Ердоган може да се опита да ускори съдебния процес, така че на съперника му да бъде забранено да се кандидатира.
Освен това над 100 политици от основната прокюрдска Народнодемократична партия продължават да са подсъдими за предполагаеми терористични престъпления, което може да доведе до поставяне на движението извън закона. HDP не е част от опозиционния алианс от шест партии, който съставя обща предизборна платформа, варираща от социалдемократическата левица до либералната десноцентристка партия. Въпреки това тя би могла да се превърне в лидер, ако – както сочат социологическите проучвания – нито партията на Ердоган, нито опозицията получат мнозинство в парламента.
Ердоган, бивш кмет на Истанбул, сам е бил обект на подобен съдебен тормоз преди Партията на справедливостта и развитието да триумфира през 2002 г. Осъден на една година затвор за четене на предполагаемо ислямистко стихотворение, той не можеше да се кандидатира за поста и трябваше да изчака, преди да стане министър-председател.
Остава обаче да видим колко далеч е готов да стигне този път този страхотен агитатор по отношение на реални военни действия, за да изиграе националистическата карта в борбата си за преизбиране.
За 20 години Ердоган премина от политика на „нулеви проблеми със съседите“ към открити или скрити конфликти със Сирия, Гърция, Израел, Египет, Саудитска Арабия и Армения. През последните месеци обаче той започна сближаване с няколко от тези противници – отчасти защото неуспехът на подкрепяните от Турция въстания от Арабската пролет го принуди да коригира външната си политика, но и защото отчаяно се нуждае от арабски и западни капитали, за да подкрепи икономиката, изтощена от безразсъдната му политика на поддържане на ниски лихвени проценти.
Макар че общественото мнение в Турция е силно националистическо, едно сухопътно нахлуване в Сирия, което би предизвикало реакция от страна на САЩ или Русия и би принудило Анкара да отстъпи, би могло да се обърне срещу него – както и грубото използване на съдебната система за отстраняване на опозицията. От друга страна, една ограничена трансгранична операция с малко турски жертви би могла да бъде действително приемлива за избирателите, по същия начин, по който редовните удари на Израел в Газа в отговор на ракетните атаки на палестинското движение Хамас се възприемат като полицейски операции, а не като войни.
Така следващите месеци ще бъдат изпълнени с военни жестове, не на последно място за отбелязване на 100-годишнината от основаването на модерна светска република от Мустафа Кемал Ататюрк върху пепелищата на Османската империя.
Ердоган ще иска да покаже възстановеното влияние на Турция в един многополюсен свят, в който средните по големина сили могат да оказват по-голямо влияние, тъй като САЩ и Русия все по-малко искат или могат да действат като глобални полицаи. Но след интервенциите в Либия и в подкрепа на Азербайджан срещу Армения, той може и да се спре на сухопътна атака в Сирия, ако големите сили продължат да го предупреждават.
За съжаление Европейският съюз вероятно ще бъде по-скоро страничен наблюдател, отколкото сила за умереност или промяна. Блокът е най-големият търговски партньор на Турция, но е загубил влиянието си в Анкара, тъй като дългогодишният процес на присъединяване на страната към ЕС е в застой, а Брюксел редовно трябва да откупва Турция с помощ, за да задържи близо 4 млн. сирийски бежанци на своя територия, вместо да ги остави да се влеят в Гърция.
Западът несъмнено ще изпита облекчение, ако види гърба на Ердоган. Но правителствата се застраховат, поддържайки отворени линии за комуникация със силния мъж на Босфора и предлагайки депресиращо малко публична помощ на опозицията, дори когато тихо се молят за по-умерена, прозападна Турция през юни.
Стискаме палци.
Текстът е публикуван в „Politico“, негов автор е Пол Тейлър. Преводът и заглавието са на ДЕБАТИ.БГ.
Още актуални коментари – четете тук.
