Евгений Бакърджиев завършва Висшия институт по архитектура и строителство, специалност „Промишлено и гражданско строителство“ и до 1991 г. работи като проектант в различни предприятия, достигайки до поста началник на Конструктивен отдел в „Технострой – СП2“. След легализирането на политическата опозиция през 1989 година става член на Българския земеделски народен съюз „Никола Петков“, част от коалицията СДС. Ръководи предизборните кампании на Стефан Софиянски за кмет на София през 1995 година и на Петър Стоянов за президент през 1996 година. Председател е на предизборния щаб на ОДС за парламентарните избори през 1997 година. Избран е за народен представител в 38-о и 39-о Народно събрание. При съставянето на правителството на Иван Костов, Евгений Бакърджиев става заместник министър-председател и министър на регионалното развитие и благоустройството. Ръководи преговорите с „Газпром“ за доставка и транзит на природен газ. Той инициира и ръководи разрушаването на Мавзолея на Георги Димитров. Евгений Бакърджиев почина на 29 юни 2021 година.
Бяхте в основата на протестите на 10-ти януари 1997-ма година. През вашия поглед какво се случи тогава, какво разказвате за тези събития?
Истината е, че повечето от коментарите за 10-ти януари не включват цялостната картина. Може би защото са много силни, много емоционални, изпълнени с много заряд, но аз винаги разделям на две основни теми събития, които се случиха през зимата на 1997-ма година. Едното са протестите, които бяха обединили огромна маса хора, които бяха организирани от цялата опозиция, парламентарна и извънпарламентарна, в която бяха включени неправителствени организации, студентски дружества, синдикати, всякакви групи от обществото, които излизаха ежедневно на протести, които заедно със Съюза на демократичните сили блокирахме Народното събрание, които не позволихме на народните представители да напуснат, имаше щурм към парламента, имаше хора, които успяха да влязат/ можем да направим и аналогия със САЩ, защото макар и далечна, има много общи черти/. Това бе бунтът, въставането на един народ, който повече не иска да бъде управляван по този начин и немощта на управляващите, които пък не могат да управляват държавата по друг начин. В науката това се нарича революционна ситуация и когато аз казах, че това е първото успешно въстание в България не се шегувах. Втората част обхваща периода след 10-ти януари, след бунта, след затварянето на парламента. Това е една сериозно организирана национална стратегия, която беше реализирана, която приключи със затваряне на цялата държава. Младите хора, които са родени по онова време може би няма да могат да си представят какво означава да се блокират автогарите, железопътните линии, летищата, пристанищата, граничните пунктове на България, да бъдат затворени всички областни градове и подстъпите към тях, включително и да не могат да се движат никакви превозни средства. Ние бяхме парализирали цяла България. Заедно със синдикатите беше обявена и подготвена национална стачка. Такова нещо в България никога не е правено и се надявам да няма повод да се прави отново. Затова и когато пред лятото протестиращите обявяваха, че ще правят национална стачка на мен ми се струваше много неподходящо и несериозно, защото стачка се прави по закон със синдикати, с организации и с една пълна подготовка. За да затворя темата бунтът на хората и организираните протести и национална стачка и блокирането и парализирането на държавата, която повече не можеше да изпълнява своите функции всъщност са това, което успяхме да направим. Няма аналог в българската история на такива събития, на такова обединение на народа в една идея- да бъде свалено едно вредно, немощно управление и да се проведат предсрочни избори, след които България да поеме по друг път. Ако мога да дам диагноза днес България нямаше да бъде нито в НАТО, нито в Европейския съюз, нямаше да разпределяме ваксини заедно с Франция и с Германия и заедно с останалите европейски държави, щяхме да чакаме като Молдова и като Украйна, някой да ни помогне, някъде да се протегне ръка. Сега сме член на Европейския съюз, сега сме една друга държава, макар и най-бедна, но в едно друго семейство, в един друг отбор.
Помним, че през 1996-та година СДС беше противоречива, по-нехомогенна формация. Тези протести ли изградиха новото лице на СДС?
Всъщност в историята и в политиката винаги е така. Събитията влияят върху организациите и самите политически организации влияят върху събитията. Провалът на управлението на Българската социалистическа партия, огромната криза, в която беше вкарана държавата и целият български народ всъщност доведоха до това да се консолидират и десницата. Тогава не само Съюзът на демократичните сили направи много, за да се спои като политическа формация, укрепиха се и Обединените демократични сили, в които влизаха и Народен съюз, БЗНС, Демократическа партия и ВМРО и други патриотични организации. И като цяло опозицията и парламентарна, и извънпарламентарна бяха с една цел- да се отстрани вредното управление на левицата. От друга страна има и още един много сериозен фактор. Това са подготвените и проведени през 1996-та година президентски избори. Това е най-дългата кампания, която съм водил като председател на изборен щаб. Ние издигнахме Петър Стоянов от СДС-София на 19-ти февруари 1996-та година и го избрахме в началото на ноември за действащ президент. Една много дълга кампания, която включваше първо налагане на кандидатурата му вътре в Съюза на демократичните сили, с гласуване на национална конференция. Впоследствие се проведоха вътрешни избори между действащия президент Желю Желев и нашия кандидат Петър Стоянов, предварителни отворени избори, нещо, което също не постигано никога в България. Близо 900 хиляди българи гласуваха на отворени избори за това дали Петър Стоянов или Желю Желев да бъдат кандидати на демократичните сили, на десницата в България и успехът ни разбира се беше феноменален. И след това реалните президентски избори на първи и втори тур, които през есента на 1996 спечелихме категорично се превърнаха в един допълнителен, много силен елемент, на който можехме да се обърнем през зимата на 1996-1997 година.
Всъщност победата на президентските избори ли катализира протестите или по-скоро народното недоволство се „отприщи” заради сериозната икономическа криза?
Бих казал и двете. Победата на Петър Стоянов показа, че България има друг дух, че има друга политическа сила и други политически фигури, които могат да управляват. Трябва да припомним, че на местните избори в края на 1995-та година България беше залята от една ужасна червена вълна, в която останаха само няколко града, които бяха спечелени от Съюза на демократичните сили. Тогава БСП извади една оцветена в червено карта и останаха само София, Пловдив и още няколко града, които бяха сини крепости. Жан Виденов, тогавашният премиер заяви, че ще ги превърне в сини гета. Победата ни с Петър Стоянов показа, че има нови лидери, нова политически сила, която има доверието в страната. Това е едното нещо, което оказа влияние. Другото е, че действително есента и зимата на 1996-та година бяха пагубни в икономически план. Те за пореден път доказаха, че левицата не може да управлява в пазарни условия. Пазарно стопанство, свобода, конкуренция, инициатива- това са неща, които бяха невъзможни и мисля, че и до днес пречат на левицата в България да може да реализира някакъв управленски мандат. От тази гледна точка и победата на Петър Стоянов и на СДС и катаклизмите и провала на управлението на БСП доведоха до това Обединените демократични сили да дойдат на власт през 1997-ма година и да обърнем изцяло посоката на движение на България не само във вътрешен план. България тогава беше изключително централизирана държава. Тя беше разделена на 9 области, които се управляваха централизирано от Министерския съвет. С идването ни на власт по мое предложение като министър и вицепремиер България беше разделена на 28-те областни центрове с възможност на даване на по-голяма самостоятелност, но тогава бяха 263 общини. Идеята беше да имат общински съвети, да могат да провеждат местна политика. За съжаление второ ниво на самоуправление, което фигурираше в нашия план не беше въведено и до днес и това много пречи на развитието на страната ни. Но ние все пак успяхме да обърнем във вътрешен и най-вече в международен план посоката на държавата и днес ние в една друга ситуация, в едно друго семейство и всеки, който казва, че няма промяна и че нищо не се е променило или не разбира, или е откровен лъжец
Както казахте Вие бяхте регионален министър в правителството на СДС, както и вицепремиер. Познавате документация от онова време свързана с нашите газопроводи, с Газпром. Наистина ли Жан Виденов е отказал да даде газопреносната ни мрежа на Руския и това ли предизвикало кризата тогава?
Напротив, това е една от големите лъжи, които се тиражираха във времето. Жан Виденов даде тръбите на Булгаргаз на Русия. Има протоколи от 29-ти декември 1996-та година. Представете си точно между Коледа и Нова година, когато хората празнуват се провежда тайно, не закрито заседание на Министерски съвет, което нито е обявено пред медиите, нито решенията му са публикувани в Държавен вестник. На това тайно заседание се взима решение цялата газопреносна мрежа в България да се предостави за срок от 30 до 35 години на представители на руските фирми. Това решение е взето от Министерски съвет, когато Народното събрание не работи и е взето с огромното желание България да бъде предоставена може би за трети път като 16-та република на Съветския съюз и на Русия. Спирането на това решение, връщането и трудните ни после преговори с Газпром за доставки, за нови договори, за транзити, за инфраструктура всъщност преобърнаха системата и днес ние можем да говорим, че бъдем част от европейската система, че трябва най-накрая да се изгради тази интерконекторна връзка с Гърция, за да вкарваме и втечнен газ. Но митовете, че Жан Виденов някога е бил герой са само митове, България разполага с документите, аз също ги пазя, представял съм ги и пред медиите.
Вие бяхте инициатор на събарянето на мавзолея на Георги Димитров. С това Ви запомниха много българи, а това остана и единственият разрушен символ на комунизма. Ако днес имахте възможност бихте ли го съборили отново и каква цена платихте през годините за тази дръзка постъпка?
Истината е, че навсякъде в страната, където и да отида няма ден, в който да не дойде някой човек и да ми каже искам да Ви стисна ръката за това, че сринахте мавзолея на Георги Димитров. Това е ясно признание на действията, които съм извършил през 1999-та година. Разбира се има и страшно много политически противници, които увеличиха омразата си и атаките си срещу мен. Но аз мисля, че това е свършена работа, която дава ясен резултат във времето и затова се дивя как през 2020-2021 отново се говори за издигане на паметници на болшевики, на отявлени терористи. Чета тези дни, че отново бил вдигнат паметник на петимата от РМС пред читалище „Добри Чинтулов” в район „Изгрев”. Това е един от паметниците, които премахнах, когато бях кметски наместник на бившата община „Червена звезда” в София, след решение на общинския съвет. Потресен съм, не може 2021-ва година, когато целият свят е анатемосал комунизма и болшевишката пропаганда и целия този измислен и увреден строй, на едни хора, които са били терористи в нашата държава да им се вдигат паметници. Вдигнаха паметник на Тодор Живков, преди време имаше желание да вдигат отново паметник на Георги Димитров и аз заявих, че ще се върна и ще демонтирам всичко, което бе се появило и ще го направя отново от сърце, защото България не може да се връща там в пещерите. Ние трябва да бъдем европейци, а европейците и целият свят отдавна са осъдили и анатемосали комунизма и фашизма. Това са двете страни на една и съща отровна монета. Националсоциализма и интернационалсоциализма са пагубни за човечеството и тези трагедии като Втората световна война и комунистическия строй, където по лагерите също бяха избити много хора, отдава са осъдени. И чудно ми е как може в България все още този вирус, който е много по-опасен от коронавируса, да продължава в нечии организми да съществува и не дай боже и да се разпространява. Никъде в Европа няма да намерите паметник на Хитлер, Гьоринг, Гьобелс или Мусолини, но в Русия и в България продължава да има паметници на Сталин, на Ленин, на Георги Димитров. Това значи, че част от нашите сънародници все още носят в себе си тази тежка зараза и самият факт, че освен Мавзолеят нито един от другите големи символи на болшевизма не беше премахнат, нито паметникът на Съветската армия, за който бяхме направили подготовка, но бяхме спрени от правителството на Беров, нито Альоша в Пловдив, в цялата страна има такива символи на мракобесието, на най-тежкото време в последните стотина години в България, а няма нито един символ, който да показва атентата в Света Неделя, няма достатъчно морално удовлетворение от това да се покажат всички безчинства, цялата огромна вреда, която комунизмът е нанесъл и в България и в целия комунистически лагер. Това е тъжно, защото продължава само и единствено в България.
Интервюто с Евгений Бакърджиев е взето на 10 януари 2021 година.
