Все повече управници все по-успешно използват омразата, за да възраждат позабравени форми на потисничество. Докато омразата струи отвсякъде, ще ни забраняват все повече неща и ще ни ограбват все по-успешно.

Омразата трябва да бъде оспорвана, анализирана и систематизирана, за да има надежда да бъде спряна.

Оня ден сутринта, карам с колелото към Нов български университет. На една пешеходна пътека решавам да заобиколя закона – да не слезна от велосипеда и да тръгна пеш по „зебрата”. Тъй като беше сутрешна автомобилна навалица, реших да помогна на колегите автомобилисти: все пак колелото се намира на пешеходната пътека двойно по-малко време от пешия човек, та повече коли можеха да преминат.

Да, ама – не. Някаква тойотка се засилва към мен, набива спирачки в момента, в който е опряла до предната ми гума. От прозореца се показва един и вика: „Ходи се пеш, педераС дърт!”.

Добре, де, повече няма да заобикалям закона. Ще пресичам пеш, без да мисля за клетите автомобилисти, които в крайна сметка и бездруго ще стигнат доста след мен.

Замислих се, обаче, като подкарах отново. Стана ми интересна структурата на току-що чутата обида.

Това „дърт” си го пуснах покрай ушите. Все пак сутрин, нагоре по баира (от Мотописта до Овча купел) вземам пет километра за 26 минути – нещо, което тойото-притежателят, с неговите видими 40 години и 120 кила кланично тегло, никога вече няма да направи. Това с „педераС” обаче изглеждаше обещаващо като за философски анализ.

Защо педераС? Защо не – „тъпак”, „кретен” или нещо такова? Подобен въпрос вълнува и философа Марк Роуландс.

В книгата си „Философът и вълкът” (вече е преведена на български) описва, как живее с истински вълк в продължение на 11 години. Казва, че вълкът трябва всеки ден да бъде изморяван, инак унищожава целия инвентар в къщата.

Изморяването става като философът върти педалите на колелото в продължение на двадесетина километра, а вълкът тича след него.

Не и в Алабама, обаче, както открива философът още в началото на книгата. Там, в Алабама, „бялата измет” бие всекиго, когото види да кара колело.

Според белите алабамци (тези истински мъже, наскоро гласували за Тръмп) колела карат единствено и само педерастите. И либералите, които твърдят абсурдни неща, като например, че жените били равни на мъжете, черните – на белите, а притежанието на огнестрелно оръжие трябвало да бъде ограничено. А пък либерал и педераст е едно и също. И се разкрива в карането на колело.

Та, напуснал нашият философ добре платената си работа в Алабама и се изнесъл в Канада, където нравите са по-цивилизовани, макар заплащането на философския труд да е по-ниско.

Важното в случая е, че моят дискутант с тойотата не се оказва самодеец. Връзката „велосипедист-педераС” е световно явление. Както и, очевидно, връзката на тази връзка с „либерал”. Аз наистина смятам, че жените са равни на мъжете, че черните и кафявите (и жълтите, и матовите, и мургавите) са равни на белите, както и че не е добре всеки идиот да може да притежава огнестрелно оръжие. Което пък веднага ни вкарва в сърцето на световния разговор за толерантността и омразата, за цивилизоваността и силата, за „мъжкарството” и „женчовщината”.

Стана така, че основни ценности на цивилизацията, грижливо градени в продължение на хилядолетия, са делегитимирани. Да си възпитан, толерантен, образован и не миришещ на обор – това, оказва се, те прави „женчо”, някакъв либерален „педераС”. А ако си вулгарен, агресивен, неграмотен и особено, ако миришеш на обор – си позитивен герой. Истински мъж, който доказва своята мъжественост с физическата си сила.

мутра

Не е далеч моментът, май, в който по улиците ще бият всекиго, който носи очила и умее да чете. Случвало се е и то – само преди три-четири поколения.

Време е за отпор.

На индивидуално равнище, на мен ми е сравнително лесно. Притежавам колан по източни бойни изкуства, бил съм командир на взвод със специални задачи и нямам намерение да стигам 120 кила кланично тегло.

Преди 5-6 години, по време на лекция, от последния ред се изправя странно изглеждащ судент и се провиква:

– Стига с тая либерална пропаганда! Демокрацията е за слабаците! Ние трябва да сме господарите – ние, силните, както пише нашият вожд Адолф Хитлер!

Бре… Да видим. Питам го, пред тридесетина притихнали студента:

-А по какво си личи, че вие, силните – сте силни?

-По нашата сила!

Хммм… Продължавам, защото е важно това безобразие да бъде прекратено бързо и решително. Все пак гледат деца. Питам:

-Премерването на сили на канадска борба брои ли се, като начин да се изясни, кой е по-силен?

-Брои се!

-Е – хайде тогава…

Придърпвам маса, слагам я пред студентите. Позиционирам два стола, един срещу друг. Каня го да седне срещу мен. Видях зор, но го победих (нищо, че после ме боля китката две седмици). Студентите скачат по масите и реват, като на мач.

Аз, към тях:

-Според теорията на този младеж, аз съм силният, а той – слабият. Пак по неговата теория, аз съм негов господар, а той – мой роб. Каква задача да поставя на роба си?

-Ама – плетечи оня – ние, силните, не сме само силни с мускули. Ние сме силни и с ум!

Падна ми…

-Така ли? Аз съм професор – ти какъв си?

Избяга, разреван; и повече не се върна. А 30 студента бяха опазени от хитлеристката зараза.

Друг случай, отпреди две години. Започва обсъждане, със студенти, на въпроса с равенството на жените. Момчетата бързо стигат до извода, че девойките, макар инак равни, нямат работа в армията.

-Защо? – питам.

-Защото са слабачки (смеят се снизходително)…

-А вие сте силни?

-Че как?

Обяснявам им, че за разлика от тях съм бил в армията и знам нещо, което те не знаят: силата се мери по това, доколко можеш да се оправяш с тежестта на собственото си тяло.

До стената е подпрян доста висок гардероб. Протягам ръце нагоре, хващам се за ъгъла. Правя десет набирания нагоре. Каня момчетата да сторят същото. Нито едно не успя да направи нито едно набиране (големи кюфтета се оказаха). Каня момичета. Престрашиха се три. Две направиха по пет набирания, а третата – 15. Оказа се тенисистка.

Подобен индивидуален подход обаче не работи днес, когато заразата е плъзнала по целия свят – когато грубостта, хейтът и силата са легитимирани от Владимир Путин до Доналд Тръмп, от Борисов до Орбан. Търси се, казвам, системен отпор за постигането на системно въздействие.

Един от начините видях вчера, гледайки Си Ен Ен: ясно, решително и просто припомняне на фундаментални и очевидни истини, потънали напоследък под напора на „силните”. Крайно неочаквано, това дойде от бившия президент Джордж Буш-младши, който досега не е блесвал с някакви особени либерални качества.

Очевидно вбесен от простотии на сегашния президент Тръмп, Буш изнася реч, която няма как да избяга от учебниците на бъдещето:

Омразата нараства. Политическият ни живот стана уязвим за конспиративни теории и за пълни лъжи… Тормозът и предразсъдъците, проникнали в публичния живот, вече задават тона на нацията, дават простор на жестокостта и на фанатизма… Здравето на самия дух на демокрацията е поставено под въпрос; оздравяването на този дух е спешната ни задача днес.

Говорейки горе-долу по същото време, бившият президент Барак Обама разкри, как функционира новият дух на взаимна омраза и разделение, който шества из света и из Америка:

Вместо да търсим как да работим заедно, за да свършим нещата по един практичен начин, ние виждаме хора, които съзнателно се опитват да ядосат други хора; които демонизират онези, които имат различни виждания и помпат с ярост своите поддръжници, за да постигнат кратковременни тактически преимущества.

Ден по-рано сенаторът Маккейн беше казал:

Вече всеки спор се изражда във враждебност – нещо, върху което не може да се строи и поддържа цивилизовано общество.

Бившите президенти Буш и Обама са от противостоящи си политически партии. В случая говорят в един глас, тъй като под въпрос е поставено не нещо партийно – а нещо национално, дори цивилизационно. Отново Буш констатира в речта си, че се задава световен прилив на потисничеството, който има за цел да удави свободата, законността и закрилата на слабите.

Америка се опитва да спаси себе си от омразата чрез премислени, системни действия. Началото е поставено.

Описваното от Буш, Обама и Маккейн се отнася, видно е, и до България. Тук нещата са дори още по-зле, защото арогантността и тормозът са на власт доста по-отдавна и са нанесли по-дълбоки поражения – разорали са една почва, която е по принцип по-слабо демократична от американската.

Не можем обаче да чакаме американците да свършат нашата работа – тук в България и тук в Европа. Отделните актове на индивидуална и групова съпротива трябва да намерят своите говорители, за да започнат да произвеждат системен ефект. Защото засега наистина изглежда, че цивилизацията се огъва под напора на алчните, наглите и просто простите.

Жизнено необходимо е да се демонстрира, че макар окупирали властта (и правещи с нея, каквото си искат и срещу когото си искат) мачистките игноранти, размахващи юмруци и вмирисани на обор, не са предвестници на бъдещето.

Подобно усилие никак не е лесно. По-лесно е да хейтиш. И все пак онова, което се случва в Америка ми се струва по-ефективно от това, следващият 120-килограмов австралопитек, който ме нарече „педераС”, мигновено да се сдобие със счупен нос.

 

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете коментар!
Моля въведете името си тук