Евросъюзът – „героична заблуда“?

Европейският съюз е това, което политическият философ Лео Щраус може да нарече „героична заблуда“, пише американецът Джейкъп Шапиро, директор на „Геополитикал фючърс“.  Това е благородна мечта, мечта, че единственото нещо, което е необходимо за мира в Европа, е споделеното благоденствие. И за известно време ЕС живееше в този сън. Трудностите на финансовата криза от 2008 г. обаче показаха колко е тънка основата за споделяне на просперитета за бъдещето на ЕС.

Голяма част от вътрешните борби, които наблюдаваме днес в рамките на ЕС, са направените в последния момент усилия от страна на някои да дадат на ЕС видовете правомощия, които ще му бъдат необходими, за да създаде ефективна и политически суверенна структура. Те едва ли ще успеят.

Вземете бюрократичната разправия между Полша и Европейската комисия. Двете страни отдавна се разминават заради желанието на сегашното полско правителство да реформира съдебната система на Полша по начин, който му дава повече правомощия да избира и отстранява съдиите. Последната глава в сагата започна на 28 август, когато полското министерство на външните работи публикува изявление, с което отхвърли критиките на комисията към Полша като „неоснователни“ и изпрати до Брюксел документ от 12 страници с правни разсъждения, за да подчертае това.

Европейската комисия отвърна на огъня на 31 август, като заместник-председателят на комисията заяви, че органът няма да остави настрана проблема и ще потърси всички средства, с които разполага, за да дисциплинира Полша. Същия ден в интервю за Le Point френският президент Емануел Макрон каза, че политиките на Полша са „много тревожни“, допълвайки, че те поставят под съмнение европейската солидарност и дори върховенството на закона.

Този вид на действия напред и назад не е толкова необичаен за бюрокрации като ЕС, но пренебрегва неизбежната дилема: Континентът е населен не от европейци, а от няколко изключително различни народи. Неспособността или нежеланието да се разбере това е очевидна в останалата част от интервюто на Макрон в Le Point.

На въпроса как ще съживи Европа, първият му отговор беше: „Вярвам в Европа.“ За да вярваш в Европа трябва да признаеш, че съществуването на „Европа“ като политическа единица не се основава на факти или общи интереси, а на надежда. Надеждата е хубаво нещо и има време и място за нея. Но надеждата не е това, което определя трайните политически реалности.

ЕС не е държава

Нямам намерение да се присмивам на Макрон, че предполага колективна идентичност. Общността, в края на краищата, е важна. Хората ги формират, защото светът е опасен и нестабилен и за добро или лошо те са се идентифицирали с тях. След урагана „Харви“ например американците от всички етнически групи, полове и политически убеждения даряват своето време, пари, мисли и молитви на нуждаещите се. Те направиха това, защото независимо от различията си, те споделят елементарната връзка, че са американци.

Проблемът е, че общността, за която говори Макрон, всъщност не съществува. В един момент в интервюто френският президент говори за възвръщане на суверенитета на Европа. Интервюиращият отбеляза с изненада, че френският проевропейски президент говори за суверенитет в първото си голямо интервю с пресата. Макрон, винаги вярващ, отговори, че той смята Европа за континент „в измеренията на американските и китайските сили“.

Строго погледнато, Макрон има право за потенциала на Европа. ЕС има брутен вътрешен продукт от около 16 трилиона долара. Това е малко по-малко от БВП на САЩ (18,6 трлн. долара) и почти една трета по-голям от китайския (11,2 трилиона долара). Взети заедно, държавите от ЕС имат повече от 500 милиона жители, което прави общността от тези държави „третата най-гъсто населена страна“ в света след Китай и Индия, ако имахме единна страна.

ЕС, обаче, не е единна страна и не е на път да се превърне в такава. Ако беше така, парите от германски данъци биха отивали за изплащане на гръцкия дълг. Ако Европа беше едно, нейните военни щяха да са примерно в Полша, за да защитават границите от Русия. Ако Европа беше едно, правилата щяха се прилагат еднакво за всички: Франция няма да пренебрегва правилата на европейския бюджетен дефицит, а по-късно, примерно, да отделя Полша като черна овца „заради нарушаване на демократичните норми чрез съдебните си реформи“.

Ако Европа беше едно, румънците биха били готови да умрат, за да защитят испанците. Няма съмнение, че има хора с добра воля във всички тези страни, никой не иска да се пакости на която и да е друга страна – членка. Но има разлика между пасивната надежда за всички да живеят в мир и активната саможертва за защита на членовете на една и съща общност.

Това чувство за общност е живо, има го в повечето райони на Европа. И така трябва да бъде. В ерата на националната държава правителствата са легитимирани отчасти чрез способността им да представляват и защитават определена нация: група хора, които говорят на един и същи език, които са израснали на едно и също място и които смятат, че ако един от тях самите им е нападнат, тогава нацията е подложена на атака.

Дори и най-решителните привърженици на европейската интеграция изпитват дълбоко чувство на национална гордост в собствените си страни. Франция, Германия и другите западноевропейски държави са самата люлка на национализма, дори и най-страстните от поддръжниците на ЕС не искат да се откажат от собствената си национална идентичност.

В същото време лидерите на тези страни треперят пред лицето на своите националисти, без съмнение „рожба“ на грозната част от историята на континента. Не е толкова отдавна времето, когато имаше власти и сили, които се опитваха да завладеят Европа с танкови дивизии вместо с неолиберални търговски режими. Но, може би, има нещо друго отвъд страх от миналото. И то е копнеж за миналото.

Може би западноевропейските страни са носталгични, тъгуват за времето, когато европейски нации са управлявали света и осъзнават реалността. Смятат, че единственият начин, по който може такова нещо може отново да се случи, е да използват всички огромни географски, военни и икономически ресурси на Европа, в преследването на една такава цел.

С вързани ръце

От всичко казано дотук произлиза сериозната трудност да се говори за Европа. Толкова разнообразен е континентът, че е по-добре и по-резултатно да се мисли за него регионално: Западна Европа, Източна Европа, Северна Европа, Южна Европа. Има отрицателни конотации, свързани с „Източна Европа“, например, смятана за ретроградна или назадничаво общество. И може да се окажете застрашен от бой, ако в някой бар в Прага или Будапеща например, вземете да кажете, че въпросната страна е Източната, а не Централна Европа.

Но дори и тези знаци да дават някакво обяснение на нерядко трудно обяснимата динамика, те често не успяват да дадат правилна представа за това колко сложна всъщност е Европа. Държави като Унгария и Полша, които ние в „Глобал политикал фючърс“ категоризираме като Източна Европа, взеха през последните години да вървят наобратно, срещу ЕС.

Поддръжниците на по-голямата интеграция в ЕС често се опитват да отделят Унгария и Полша като изключения, а не като предвестник на бъдещи тенденции. Не виждат, например, че отказът на Унгария и Полша да вземат бежанците, които ЕС иска те да приемат през 2015 г., не е изключение, а е знак за събития утре. (Помислете само колко анти-ЕС настроение, свързано с бежанците създаде „Брекзит“).

Те казват, както каза миналата седмица и Макрон, че Полша не говори за Източна Европа, че унгарското правителство не говори за истинските желания на унгарския народ. Те казват, че масите в Европа са проевропейски и че Брюксел е натоварен със защитата на ценните принципи на Европа за толерантност, равенство и свобода и че ако всички просто следваха правилата, Европа отново ще управлява света.

И са доста прави, доколкото Полша не говори от името на Източна Европа.  Франция и Германия не говорят за Източна Европа – единственото време в историята, когато те са правили това, е било под прицела на оръжие. Обмислете също перспективата за страна като Полша. Полша има приблизително две трети от населението на Франция, но от икономическа гледна точка, БВП на Полша е малко под 20 процента от френския.

Докато Западна Европа се възстановяваше и се възстанови след Втората световна война с американски долари, източната част на Европа затъна зад Желязната завеса. Сега Източна Европа се появява – по-уверена, по-защитена от своята независимост, икономически най-динамичния регион в Европа. Правителството във Варшава не се противопоставя на ЕС по принцип. То иска да бъде третирано справедливо и реагира остро, когато срещу себе си види прилагане на двоен стандарт от страна на Брюксел.

ЕС не беше създаден, за да създаде либерална демократична Европа. Това беше само идеологическата му одежда. ЕС бе създаден, за да върже германските ръце, (после да върже ръцете на Германия и на Франция заедно), така че континентът да не се разкъсва повече, както е било през Първата световна война и Втората световна война. Страни като Полша не са склонни да отстъпят от суверенитета си на институция, която няма защо за грижи за тях и гледа на тях само като на необходим лист хартия с подпис.

Защо Полша да поиска да остави съдбата си в ръцете на комитет, в който има малко поляци и който често държи настрана Полша при вземането на решения? Правилно или не, но Полша отстоява Полша, а полските избиратели държат полското правителство отговорно за това колко добре го прави.

Благородството на мечтата на ЕС не трябва да умира с ЕС. Мирът никога не е вечно състояние, но може да продължи по-дълго, ако страните се третират помежду си като такива, каквито са, а не като каквито биха искали да бъдат. Макар че, може и да не е така. Единственото, което изглежда сигурно обаче е, че бъдещето на Европа ще бъде определяно, както и досега : чрез решения, взимани в Лондон, Париж, Берлин, Варшава, Будапеща, Белград, Рим и т.н, т.е. в националните столици.

ЕС може да прави каквито си иска и колкото си иска изявления, без съмнение ще заплашва и да изхвърли всички членове на Договора от Маастрихт, чиито бюрократични институции той не одобрява. Сега Полша е на мушката. Това е така, защото Полша променя баланса на властта в Европа. И независимо от това дали Брюксел одобрява или не, независимо от степента на възмущение от Полша, ( отделен въпрос е колко това е основателно или не) от полските съдебни реформи, този влак по-скоро не може да бъде спрян.

За още интересни статии, анализи, коментари и интервюта следете страницата ни във Фейсбук Дебати.