Мирела Иванова е сред най-известните български поетеси. В момента работи като драматург в Народен театър „Иван Вазов“. Тя е известна с множеството си преводи от немски език, както и с публицистичните си текстове.
ЕЗИК ЛИ Е, ДА ГО ОПИШЕШ?
Доста модно напоследък стана клишето „език на омразата“ и то, уви, е вярно като всяко клише. От високи трибуни и с почти фалцетна патетика политици и медии призовават да спрем с взаимоненавистта, клеветите, грубостите и лъжливите твърдения и подмятания, които от години пускат корени в „народното съзнание“.
Кой обаче пося „езика на омразата“ и не е ли той производен на други, отдавна оплетени в змийско кълбо, езици? Защо тъкмо ниските му страсти и вибрации, отровните му думи, развращатащата му същност намериха толкова плодороден „чернозем“ и избуяха като задушаваща заплаха в обществените ни и лични взаимоотношения, в общуването помежду ни на всички нива?
Подобно на спора за първоначалието на яйцето или кокошката и невъзможността му да бъде решен, горепоставените въпроси също търпят едновременно еднозначни, пристрастни черно-бели отговори, но стига да поискаме, бихме могли да се обосновем и по-сложно. Да не се съгласим с тези, които ще се провикнат категорично, че политическите представители през годините са родоначалниците на ненавистното и ожесточено говорене, макар в тезата да се съдържа истина. Да се противопоставим и на другите, които са склонни да набедят единствено и само медиите – да, първопрохождането в необята на свободната преса роди чудовища, но създаде и смислени, полемични и аналитични пространства за мисълта и словото, но читателите и зрителите сякаш не пожелаха дългия им и интересен живот.
Масовите читатели и зрители предпочетоха високите тиражи на профанацията, която вещае апокалипсиси, разголва низости, окалва авторитети, разтърбушва безпощадно пантеона на националните личности, предизвиква сензации, разсъблича чалгаджийки и отстрелва мутри. Харесват се бигбрадърската низост и псуваческия тон, защото изравняват успелите с неудачниците, „вървежна“ е нелепата клевета, която овъртолва в тиня всекиго и така оправдава видовете мързели, апатии, невежество и хленч.
Езикът на омразата е лесен и достъпен и не изисква друго, освен глупост, отказ от мислене, душевна ленност, бездарие и просташки манталитет. Но преди хейтърството да вземе връх, все пак трябваше да измине единица разрушително време, през което целенасочено и постепенно да бъдат изострени и разгърнати два от най-зловредните ни национални недостатъци, раболепието и завистта. Ако си го представим метафорично, най-вече за да избегнем термини като „монопол и монополист“, то един многолик икономически гигант се е заел да стане медиен пастир на нашето стадо, размахва яко гегата, храни зли кучета и така насажда норми и страхове, развъжда все повече овце, стриже ги и добре печели.
Езикът на омразата, който политици и медии родиха в късогледо къвосмесителство, е разграждащ език. Създаде и наложи провинциална, махленска фамилиарност в йерархиите, заговори арогантно и безцеремонно на „ти“ и подрони дълготрайни, установени правила дори в книжовния език, отразяващи всекидневната култура на общуването, възпитанието и социално-приемливото поведение.
Езикът на омразата почти всекидневно се изражда в лешояден журналистически жаргон, отнемайки уважението към личното пространство на гражданите и респекта към човешкия живот. Нехуманното и нездраво любопитство, с което се нахлува в трагични събития и се описват подробности с циничен непукизъм, изреждат се като зловещи броилки, говори за сериозна морална деградация.
Езикът на омразата заля медийните форуми и направо ги обезмисли, защото отне възможността за обмяна на мнения, водене на дискусии и разговори, удави в в агресията си правото и отговорността на всеки гражданин да бъде съучастник в общността на мислещите и търсещи решение в диалог българи.
Езикът на омразата се самовъзпроизведе в тролове, фалшиви новини, бесове и цинизъм.
Езикът на омразата се засели и завладя и най-свободното място за споделяне и взаимообмен на информация: фейсбук.
Значи е време да поемем по обратния път: да игнорираме медиите, които го тиражират, да презрем политиците, които го въплъщават, да се върнем към сложните, плътни, многоказващи енергии на езика, съхранени в книгите на класиците и опазени от съвременната литература, да общуваме с различни от омразата и нейния език думи, защото мислим с различни от омразата и нейния език думи.
Застъпени са и по-непатетични начини: работещо правосъдие, което решително и достъпно възстановява справедливостта за оклеветените и обръща „палачинката на безнаказаността“, силна обществена тяга към „смяна на тона“ в публичната реч и изсветлена собственост на медиите.
Как иначе да се самопознаем и харесаме като общност? Как да опазим духа си?
Мирела Иванова
