Фразата „ферми за бебета” се появява през втората половина на 19 век във Великобритания, когато тази практика е във възхода си. Фермата за бебета представлява домът на жена, която се грижи за децата на други жени, но често ги малтретира или дори убива.
В продължение на години жени, на които им се налагало да работят (например самотни майки или такива, чиито мъже не са способни да изкарват прехраната на семействата си) оставяли децата си на „детегледачки” или „приемни майки” срещу седмично заплащане, което покривало храна, облекло и други разходи.
Обичайно работещите майки живеели в селски райони и оставяли децата си при местните жени и ги посещавали в специално определени дни и часове.
В началото на 19 век системата работела добре, както за майките, така и за „детегледачките”. Жените били способни да изкарват достатъчно пари, за да плащат на онези, които се грижат за децата им, както и собствените си разходи.
Същевременно гледачките печелели достатъчно, за да се грижат за собствените си семейства. Често жените приемали по няколко деца наведнъж, за да увеличат приходите си.
С настъпването на Индустриалната революция обаче все повече жени били привлечени към убранизираните региони, където работата била по-лека, а заплащането – по-високо. Все пак се считало, че животът на село е по-подходящ за малките деца, затова често вече градските дами оставяли децата си при гледачките в селските райони.
Невинаги обаче майките познавали детегледачките, в чиито ръце оставяли децата си. Често те ги изпращали при жени, за които прочели в обява в някой вестник, дори децата им да били току-що родени.
Това означавало не само, че оставяли рожбите си в ръцете на непознати, но и че поради голямото разстояние нямали възможност да ги посещават често.
Катастрофа, дебнеща зад ъгъла
Горе-долу по това време „приемните майки” започнали да искат предплата, за да се грижат за децата, често в добавка към седмичната такса. Жените, които се нуждаели от по-продължителна грижа за децата си, били готови да дадат за постоянно рожбите си на гледачките и нямали против да платят в аванс.
Обичайната цена за това била между 10 и 15 паунда в брой (между 1000 и 1500 паунда днес) с надеждата, че децата им ще имат нов дом. Онези с късмет успявали да бъдат „продадени” на бездетни двойки, докато други били гледани или осиновявани едва срещу няколко паунда.
Предплатата покривала всички междинни разходи, както и сумата за осиновяване. За отчаяните жени това било лесен и бърз начин да дадат децата си без да им бъдат задавани много въпроси. В повечето случаи майките вярвали, че малките ще бъдат в добри ръце.
До 60-те години на 19 век някои гледачки разбрали, че е по-доходоносно, ако нямат бебе, за което да се грижат. Разполагайки с правата за отглеждане на детето, те често задържали дадената им сума пари, намалявали разходите си, а децата били жестоко пренебрегвани и често дори убивани.
Един от най-ужасяващите примери за тази практика е печално известната „фермерка” Маргарет Уотърс, която давала на децата под своя опека дози лауданиум, за да мълчат и апетитът им да бъде потиснат. Тя много добре знаела, че не след дълго те ще умрат тихо от глад. Други гледачки обаче били дори по-жестоки – използвали методи като задушаване, обесване или удавяне, за да се отърват от децата, предоставени им за отглеждане.
Между 1870 и 1909 г. много жени били изправени на съд за убийство или престъпно неглижирнае на грижите за поверените им деца. Във Великобритания обаче едва осем от тях били обявени за виновни и обесени.
Решаването на проблема
В резултат на силното обществено недоволство към края на 19 век, бил установен контрол върху осиновяването и приемната грижа, както и върху гледането на деца, за които майките им не можели да се грижат.
Били създадени закони, които задължавали детегледачките да регистрират името, възрастта и пола на всяко дете, за което се грижели, в местната администрация, както и името и адреса на родителя, който плащал за издръжката му.
Въпреки това тъмната сянка на стотиците убити от „фермерите на бебета” деца остава да тежи върху историята на Великобритания от 19 век.
