Дори и да не направи нищо повече, името на Борис Джонсън ще остане в историята като мъжът, който лъга толкова много, че почти счупи конституцията.
Със сигурност наруши законите, които върховният съд тълкува вчера. Всеки лидер, който уважава отговорностите си, които идват с високата длъжност, и има някакъв срам, незабавно би подал оставка.
Нищо в изявлението на Джонсън от вчера обаче не подсказва, че той е такъв човек. Той възкачи на „трона” на „Даунинг Стрийт” над останките на собствените си бивши убеждения, разрушени приятелства и предани отношения.
Той никога не е признавал императива на истината, затова и не поема никакви инструкции, породени от това.
Новият връх в кариерата на Джонсън като търговец на лъжата, е твърдението му, че спирането на работата на парламента по-рано този месец е разрешено от кралицата и от законодателството. Никой не му повярва. Собствените му министри се бореха да запазят в тайна истинския мотив, който е да ограничи контрола на депутатите върху Брекзит. Единодушната присъда на най-висшите съдии в страната, че разпускането на парламента е било незаконно и е довело до „предотвратяване или осуетяване” на законодателната власт, при изпълнението на конституционните им задължения – приемане на закони, искането на отчет от министрите и най-важното – дебатиране по същество на Брекзит.
Съдът отбеляза, че тези функции са спешни, предвид близостта на напускането на ЕС. Затова те отмениха решението на Борис Джонсън.
Съдиите не оспорва мотивите на Джонсън, отбелязвайки само, че правителството не е дало основателна причина, с която да оправдае „продължителното спиране” на демократичния процес. Накратко, той е злоупотребил с властта си.
Той влезе в ролята на добросъвестния ръководител, който разполага със страховито древно оръжие – способността да разпуска законодателната власт, когато му е неудобна, и да управлява, сякаш самият той е монархът.
Джонсън свали короната от главата на кралицата и я използва, за да заблуди противниците на Брекзит.
Решението на съда предизвика ожесточени реакции, подобни на партизанско бойно поле. Твърдолинейните поддръжници на Брекзит виждат в присъдата ограбване на съдебната система, намеквайки, че се месят в неща, които са чисто политически.
Проевропейски настроените хора пък видяха предполагаема конспирация срещу предотвратяването на евроскептичната революция.
Противниците на решението смятат, че съдът е мутирал в нещо като партия, а това би имало сериозни последици за демокрацията.
Това безпокойство не е безпочвено. Страхът от бъдеща политизация би бил аргумент изобщо да не се води дело. Но тъй като такова имаше – и, ако приемем, че съдиите са действали професионално – не би трябвало да има съмнение, че решението им е грешно. Алтернативата на премиера е да наруши закона.
Това е мътна почва, върху която сега стъпват привържениците на Джонсън. Те знаят, че той е лъжец. Те също знаят, че няма причина неговата лидерска позиция в партията да стои по-високо от удовлетвореността от славолюбието.
Те имат две причини да се придържат към него. Едната е практична – личните им амбиции са зависими от него. Ако той падне, падат и те. Втората е идеологическа: Джонсън е посветил кариерата си на хардлайнерите, които искат тотален срив на ЕС.
Той спечели ръководството на консервативната партия с тяхната подкрепя, използвайки реториката, с която преди време Найджъл Фараж подлъга електората си. За тази фракция вчерашното съдебно решение едва ли е неуспешно. Напротив, то издига Джонсън като гласът на масите, ръководещ националноосвободителната борба и се противопоставя на европейската бюрокрация.
Решението на премиера да навлезе по-дълбоко в пустинята на Брекзит ланд ограничава капацитета му да договори ново споразумение за оттегляне, ако наистина това е нещото, които той иска. Новосъбраният парламент обаче ще е по-разпален от всякога и е малко вероятно да отстъпи на исканията на Джонсън. Затова премиерът се нуждае от избори, на които да се кандидатира като евроскептичния Дядо Коледа, който не може да даде свобода на всички момчета и момичета, тъй като мръсните останки блокират комина.
Той ще каже: Изчистете ги и хубавите неща ще потекат. Реакцията на Джонсън след решението на съда е репетиция за тази кампания.
Той е дискредитиран в очите на хората, които вече му нямат доверие. Те не са неговата целева аудитория. Публиката, която той иска да достигне, е обезсърчена от конституционните перипети и е по-вероятно да бъде впечатлена от готовността на лидера да излезе от тази каша като малък измамник, отколкото да свърши работата си.
Силният щик се нуждае от проява на сила, за да бъде убедителен. Джонсън в момента показва слабост.
Решението на Върховния съд може да има последици за избирателите, но не те трябва да са мярката на неговото значение. В основата на случая стои спор за характера на британската демокрация и легитимността на премиера. Действията на Борис Джонсън са резултат от референдума през 2016г., който генерира един-единствен мандат – „волята на хората” – така че, нито една институционална проверка или последващ устав не могат да бъдат квалифицирани или ограничени. Джонсън се предлага като въплъщение на тази идея.
Това му е много удобно, тъй като фактическият мандат, който го държи на „Даунинг стрийт” е много крехък. Той бе избран за лидер на Торите от 92 155 членове на партията, което автоматично го превърна в министър-председател.
Джонсън загуби контрола над парламента и затова се опита да го затвори, използвайки кралския прерогатив. Мажоретките му интерпретират демокрацията в помощ на тяхната кауза, но в конфронтация със суверенния парламент, те посегнаха на инструментите на предмодерния монархизъм.
Настоящата политическа криза във Великобритания затруднява спазването на последователността на важните събития, камо ли, да ги подреди по важност.
Възможно е острите медийни критики по отношение на Борис Джонсън са малко преувеличени. Но когато най-висшият съд в страна единодушно постанови, че премиерът се опитва да възпрепятства основните функции на демокрацията, яростта трябва да спря за момент.
Политиката трябва да си поеме дъх. Джонсън заема службата си, твърдейки, че управлява в съгласие с парламента и представлява хората. Но по-скоро е един шарлатанин. А понякога здравата демокрация издига такива хора. Жизненоважният тест е колко бързо ги изгонва, след като истинските им лица лъснат.
