Европейското търпение към държавите, които искат да получават солидарност, но отказват да участват в общите отговорности, изглежда започва да се изчерпва. И България трябва да си даде сметка, че скоро може да бъде изправена пред избор, който от години се опитва да избегне. При това, ако ние не направим този избор сами, има опасност другите да го направят вместо нас.
В писмо, изпратено от германския канцлер Фридрих Мерц до председателя на Европейския съвет Антонио Коща, Германия настоява всички държави членки, без изключение, да участват справедливо във финансовата подкрепа за Украйна, преди да започнат преговорите за следващия дългосрочен бюджет на ЕС.
Това писмо е много повече от поредния призив за финансова помощ за Украйна. То е първият сериозен политически сигнал, че водещите европейски държави може би вече не са склонни безкрайно да толерират поведението на страни, които искат да се възползват от европейските пари, но отказват да споделят отговорността за европейската сигурност.
Посланието е достатъчно ясно: не може да очакваш европейска солидарност, когато получаваш милиарди, и да отказваш същата солидарност, когато трябва да допринесеш за общата сигурност.
За България това предупреждение има особено значение.
Само по кохезионната политика за периода 2021–2027 г. страната ни разполага с 10,7 милиарда евро европейско финансиране. Отделно получаваме милиарди по земеделските програми, Плана за възстановяване и други европейски механизми. В същото време годишната ни вноска в бюджета на ЕС за 2024 г. е около 814 милиона евро.
България е сред големите нетни получатели на европейска солидарност. И е напълно естествено германският, нидерландският и останалите европейски данъкоплатци да започнат да задават въпроса защо трябва да финансират развитието на държави, които отказват да участват в общите усилия за сигурността на континента.
Още повече че подкрепата за Украйна не е благотворителност. Тя е инвестиция в европейската сигурност. Украйна се защитава от руската агресия, а евентуалният успех на Москва би имал тежки последствия за цяла Европа, включително за България.
Разбира се, страната ни има право да преговаря за размера и условията на финансовата помощ. Но има съществена разлика между защитата на националния интерес и демонстративния отказ от обща отговорност.
И тук проблемът далеч надхвърля парите.
Различията между европейските държави вече не са просто по отделни политики. Те засягат фундаментални въпроси за бъдещето на Европа.
Трябва ли Европейският съюз да бъде силен геополитически фактор? Трябва ли да може самостоятелно да защитава сигурността си? Трябва ли да се противопоставя на руската агресия? И докога няколко държави ще могат да блокират общите усилия, докато продължават да се възползват от всички предимства на членството?
Защото няма как да има силна Европа, ако няколко държави в нейната периферия системно саботират усилията ѝ да бъде единна.
Унгария, Словакия, а по въпроса за новото финансиране на Украйна и Чехия и България, дават сигнали, че не желаят да споделят част от общите ангажименти. Макар позициите им да се различават, резултатът може да бъде един и същ — отслабване на европейското единство в момент, когато то е жизненоважно.
Европа няма как да не реагира на това. И писмото на Мерц може да се окаже началото на промяна в отношението към подобно поведение. Тази промяна може да има и съвсем конкретна цена за България.
Ако страната ни рискува доверието на основните европейски донори, за да избегне потенциален финансов ангажимент от няколкостотин милиона евро, тя може да постави под въпрос много по-големи средства от следващия европейски бюджет.
Няма решение за подобно ограничаване на финансирането и не съществува автоматична връзка между помощта за Украйна и европейските фондове. Но германската позиция показва, че такава политическа обвързаност вече е напълно възможна.
И тогава сметката няма да бъде платена от политиците, които днес печелят популярност с отказа си да подкрепят Украйна. Ще я платят българските граждани чрез по-малко инвестиции, инфраструктурни проекти и възможности за развитие.
Но има и нещо по-важно от финансовите последствия.
България от години се опитва да бъде икономически с Европа, а политически да запазва удобна двусмисленост по отношение на Русия.
Искаме европейските фондове, европейските пазари, инвестициите и всички предимства на членството. Но когато трябва да заемем категорична позиция срещу руската агресия, част от политическия ни елит започва да говори за неутралитет, баланс и ненамеса.
Тази политика може да носи краткосрочни вътрешнополитически дивиденти, но става все по-неприемлива за европейските ни партньори.
Защото Европа се променя. Тя вече не може да бъде само икономически съюз, който разпределя средства. Тя трябва да се превърне в общност, способна да защитава собствената си сигурност и политическа независимост. И държавите, които не желаят да участват в този процес, рискуват постепенно да останат в неговата периферия.
Така България може формално да остане пълноправен член на ЕС, но постепенно да загуби реалното си влияние върху неговото бъдеще.
Именно затова писмото на германския канцлер трябва да бъде възприето като сериозно предупреждение.
Идва време България отново да избира между Европа и Русия, защото геополитическите реалности все по-трудно позволяват да стоим едновременно на две различни позиции.
Българският национален интерес е в силна, единна и сигурна Европа, а не в нейното отслабване. И ако българските политици продължат да се преструват, че този избор може безкрайно да бъде отлаган, рискуваме да се окажем в ситуация, в която другите ще го направят вместо нас.
