Аз съм свободна жена. Това е лукс, който не се полага на жените в моята родина Иран. Като австралийка с кюрдско иранско наследство, последните шест седмици бяха вихрушка от емоции. Коктейл от страх, скръб, вина, гордост и надежда. Страх за безопасността на милиони иранци, живеещи под потисническо управление. Скръб за стотиците невинно загинали, за хилядите хвърлени в затвора и подложени на жестоки изтезания. Вина, че не съм била по-силен изразител на болката, която познавам твърде добре. Смъртта е най-високата цена за свободата в Иран. Това несъответствие не бива да се забравя от всеки, който живее с основни човешки права.
Иран е страна на противоречията. Притежава силна природна красота, дълбоки културни и исторически корени и страхотен народ от калейдоскоп от етнически корени. В продължение на 43 години Иран се намира под теократично управление, ръководено от върховен лидер и структура на властта, която всява страх у самите хора, които управлява, и която изтласква страната от световната общност. Режимът има ужасяващ доклад за нарушенията на правата на човека срещу политически дисиденти, малцинства като кюрдите, белудите, мюсюлманите сунити, бахаите, ЛГБТ общността.
Режимът използва цензурата, за да заглуши гласовете на несъгласие от страна на поети, писатели, журналисти и свободомислещи хора, дръзнали да го критикуват. Най-жестоко е отричането от страна на режима на основните човешки права и свободата на половината от населението на страната – жените.
Жените са лишени от свобода на обличане и изразяване, от равни права пред съда и от възможността да заемат висши ръководни постове в правителството или съдебната система. Въпреки това се съобщава, че младите ирански жени са с най-висока грамотност в Близкия изток, с висок процент на завършили университет и имат един от най-високите проценти на завършили университет в областта на науката, технологиите, инженерството и математиката в сравнение с други страни.
На 16 септември смъртта на младата иранска кюрдка Махса (Джина) Амини, задържана от нравствената полиция за неспазване на строгите закони за задължителния хиджаб, предизвика движение на ирански жени, предимно гимназистки и университетски студентки, които сега са начело на революция. Това движение даде тласък на решимостта на иранците да се изправят и да търсят свободата, която заслужават.
Не бива да се заблуждаваме за какво е тази борба. Това не е борба срещу религията, а по-скоро срещу системата на управление и борба за свобода, която надхвърля разделението по пол, класа и религия. Жени, забулени и незабулени; мъже, млади и стари; религиозни и светски иранци стоят рамо до рамо, за да призоват за смяна на режима. В страна, в която една жена може да бъде преследвана за това, че е показала и сантиметър повече от косата си, млади жени излизат по улиците на Техеран и всеки по-голям град в Иран, скандирайки „zan, zendegi, azadi“ (жена, живот, свобода).
Те са арестувани, бити, изнасилвани и убивани и въпреки това продължават да се появяват, ден след ден, с искане гласът им да бъде чут. Ако кажа, че се гордея с това като иранска жена, ще е слабо казано. Възхитена съм от смелостта и куража на тези лъвици. Тяхната желязна воля да се борят с тиранията и да се изправят срещу омразата и мрака е акт на непокорство, който изуми и смири иранската диаспора и световната общност, които също се събират в големите градове по света, включително в Австралия, за да покажат своята солидарност и да засилят гласовете на хората в Иран.
Революцията на иранските жени се включи в колективната борба на жените по целия свят, тъй като продължаваме да се сблъскваме с проблемите на равенството и справедливостта, като например продължаващата липса на представителство на всички равнища на управление и бизнес; разликата в заплащането на жените и мъжете; и най-тревожното – продължаващото нарушаване на правата на жените на места като Афганистан, Индия и дори САЩ. Тя е силно послание към всички авторитарни и патриархални общества, че промяната на парадигмата е на прага.
Със засилването на въстанието се засилва и гневът на иранските жени, в отговор на невероятната жестокост на режима. Няма цена за човешкия живот и никоя смърт не е оправдана. Решителността на иранския народ и снимките в социалните медии на млади хора, загубили живота си в тази борба, ясно показват, че той е приел, че свободата му като нация ще дойде с жертви. Няма по-голяма сила от колективната човешка решимост. Това е царството на надеждата и там се крие обещанието за свобода.
Отговорът на Австралия на тази криза е от значение. Като членове на Комисията на ООН по положението на жените, със силен международен авторитет и голяма иранска диаспора, нашият отговор трябва да бъде съизмерим с ангажимента ни да защитаваме универсалността на правата на човека и да насърчаваме и напредваме в социалното приобщаване, като гарантираме равни права на жените и младите момичета. Действията на австралийското правителство ще изпратят ясно послание не само на иранския режим, че го наблюдаваме и поставяме под въпрос легитимността му да управлява Иран, но и на всички мигранти, които с любов наричат Австралия свой дом, че те са важни и че нашето правителство няма да остане зрител, докато хората страдат.
Австралийското правителство отправи послание за солидарност и публично осъди варварския отговор на режима срещу невинните протестиращи, но до момента не съм видяла съобщение за окончателни действия. Канадското правителство, например, преди няколко седмици обяви целенасочени санкции срещу длъжностни лица и техните филиали в структурата на властта на режима.
Без действия ние не изпълняваме своите ангажименти и самите човешки права, които твърдим, че защитаваме. Не успяваме да признаем, че неравенството и несправедливостта по отношение на жените и уязвимите хора навсякъде по света са несправедливост по отношение на всички.
„Човешките същества са членове на едно цяло, създадени от една същност и душа. Ако един член е засегнат от болка, другите членове неспокойни ще останат“. Саади, персийски поет от XIII в.
Текстът е публикуват в The Guardian, негов автор е Сетарех Вазири. Сетарех Вазири е ирано-австралийка с кюрдско наследство. Родена е в Иран, но в началото на 90-те години мигрира със семейството си в Австралия и живее в Мелбърн. Тя е майка на две момичета, писателка и защитничка на правата на жените. Работи в областта на смекчаването на финансовите престъпления в банковия сектор. Преводът и заглавието на текста са на ДЕБАТИ.БГ.
Още актуални коментари – четете тук.
