Днес македонският парламент ще разглежда “френското” предложение. А може и да реши да не го разглежда. Всичко зависи какъв е бил ефектът на снощния голям митинг.
Дадоха кадри от него и ми направиха две неща впечатление. Първото – как никой не иска да дава интервюта на българска телевизия. А второто – как единственият, който го направи каза, че баба му е българка. (Т.е, той нямаше този комплекс, че признавайки корена си, това автоматично би го направило българин).
Но ме впечатли огромната болка и горчивина от българската политика:
“Защо спирате нашето членство? Ние нямаме ли нужда от тези фондове, не искаме ли по-добро бъдеще за децата ни, нямаме ли право да се лекуваме в модерна болница?”.
Всъщност това и постигнахме – за да получим място в конституцията, взехме част от бъдещето на днешните македонци. Изтъргувахме мястото си в миналото срещу тяхното бъдеще. Всичко това беше постижимо с ловка дипломация в самите преговори за членство без това вето – което нанесе огромна щета на отношенията между двата народа.
Често чувам, че македонците винаги са ни мразели. Всъщност това е огромна пропагандна лъжа. Точно както масата наши русофили обичат Русия без да са стъпвали в нея и без да говорят руски, по същия начин внушението, че народът, а не някои отделни политици, ни мрази, е от същите българи, които не са стъпвали в Македония и си мислят, че македонският език е като на баба им.
Преди около 20 години прекарах с прекъсвания почти цяла година в Македония – помагах за преструктурирането или продажбата на най-големите им предприятия. Бях в много градове – Скопие, Щип, Битоля, Струмица и др. Навсякъде в заводите се отнасяха към мен с онова мило патриархално уважение като баща към син. Сутрините обикновено започваха със съответния директор: “Ела бе, мОмче, да изпием по едно Кааве”. И ми подават първо цигара. Както в нашия късен соц.
Беше бурно време на остър конфликт с албанците. Спомням си при едно от пътуванията минахме точно край размирното село Танушевци. Спряха ни войници с автомати за проверка. А в далечината се чуваше пукотевица от стрелба. Същата вечер в ресторанта в Скопие пак се чуваше стрелба, а на следващия ден обявиха за убити двама полицаи. Мой млад колега толкова се уплаши при стрелбата, че ми вика: “Моля, говори с мениджмънта да не ни праща по тези места”. А моя колежка дълго разказваше като виц как, излизайки от местния офис, на паркинга вижда разгневена тълпа албанци да обръща колите. С “мръсна газ” се измъква от Скопие, а на изхода пуска радиото, за да чуе хита на Бионсе “Survivor”.
Тогава всъщност към българите имаше голям респект. Историята се познаваше прекалено добре, дори келнерът в ресторанта разправяше спомените на баща си как българската армия през 1941- 1944 г. е всявала ужас в албанците, с надежда че пак ще се намеси, ако се наложи.
Единственото, което напрягаше македонците към нас беше нашият нескопосан опит да им внушим, че са българи. Признавам – и аз съм го правил, толкова просто и логично ми изглеждаше. Веднъж на маса с всички македонски колеги вдигам тост с обещанието, че България ще им помага като на млада държава. “Как млада – вика един македонец – ние сме най-старата!”.
Ами това са реалностите. Питал съм моя приятел Горан – който дори е идвал на гости у дома – “виждаш колко сме близки като народи, език, не изпитваш ли по-голяма близост към нас, отколкото към сърбите?”. “Какво да ти кажа – вика той – аз съм си прекарал целия живот в Югославия, нищо лошо, дори само хубаво съм видял от сърбите – затова тях ги чувствам по-близки. А ние сме си македонци, независимо как са се чувствали дедите ни”.
Ето на тези хора – с реални съдби – нашето вето им отне години от живота. Травмите дълго ще се лекуват.
Все си мисля – а ако нямаше война в Югославия, дали Македония нямаше преди нас да влезе в ЕС? И като истински европейци ни бяха казали – докато не признаете Червената армия за окупаторка, не махнете фалшификациите от историята си, не махнете всички съветски паметници и не признаете русизмите в езика ви – няма да ви допуснем в ЕС!
Защото това няма как да го очакваме от нашите патрЕоти, които наложиха ветото.
Текстът е от Фейсбук профила на Евгений Кънев, заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
