проф.Александър Маринов
Един от най-дискусионните (и наистина трудни) въпроси пред промените в избирателната система е районирането. Независимо дали става дума за 240-те едномандатни района в „тоталния“ мажоритарен вариант (отхвърленият законопроект на ГЕРБ) или за 120-те такива в намеренията на БСП, решаването на тази сложна задача тъне в мрак.
Доколкото има някакви публични спорове, те са по-скоро за това, кой ще прави районирането, а не от какви принципи и очаквания ще се тръгне.
Още по-неприемливо е свеждането на изборната география единствено до преките последици за представителството на една или друга партия, т.е. до партийните интереси.
Много се коментира коя партия би спечелила и коя би загубила от един или друг вариант на районирането. Ако се разсъждава от наистина държавнически позиции, това би трябвало да е последната, а не първата грижа на институциите, заели се с промяната.
Едва ли е нужно да се доказва, че не обществото съществува, за да се провеждат избори и някои партии да ги печелят, а обратното – демократичната изборна процедура е само едно от средствата (макар и важно) за решаване на обществените проблеми.
Следователно, изборното райониране трябва да произтича от други по-важни държавнически критерии и решения, а не да ги диктува или поставя пред свършен факт.
Преди всичко, това е въпросът за националната политика за регионално и местно развитие, която на свой ред е свързана с редица проблеми на административно-териториалното деление на страната. По този въпрос, естествено, трябва да се чуе гласът на тесните специалисти (какъвто аз не съм), но дори и на нивото на общия социално-икономически и политически анализ се открояват някои въпроси, които трява да бъдат отчетени при изготвянето на философията на промените в изборното законодателство.
В България застрашително се засилват териториалните диспропорции, нарастват различията в развитието на регионите и общините.
Липсва второто ниво на самоуправление – регионалното, така както постулират основни документи на ЕС.
Голяма част от общините са социално-икономически нежизнеспособни поради своя микромащаб, особено предвид тенденциите към обезлюдяване и цялостен социален упадък.
Сегашните „региони“ – областите, също са непълноценни с оглед ефективно участие в големите европейски инициативи.
Възникват нови заплахи, свързани с националната сигурност.
От политическа гледна точка, видимо е, задълбочаването на породените от местнически интереси центробежни сили.
Демокрацията в „отделното взетото село“ е хубаво нещо, но има все пак някакви разумни ограничения. Да не говорим за етно-политическите измерения на проблема.
От тази гледна точка трява седем пъти да се мери, преди да се отреже колко и какви трябва да бъдат едномандатните райони, защото по принцип, а особено у нас пространствено-политическите фактори много бързо започват да доминират над редица ключови съдържателни аспекти на общественото развитие.
Продължат ли грешките, а, както личи, може да бъдат и надградени, сме в сериозен риск да се ускорят и без това напреднали много опасни процеси, които ще направят съвсем реални мрачните прогнози за бъдещето ни като нация.
