България подкрепя една декларация, а после започва да обяснява защо тя всъщност не изразява напълно българската позиция. Президентът се разграничава от документ, към който държавата се е присъединила. Министерството на външните работи пък едновременно защитава решението и поставя уговорки към него. И съвсем естествено възниква най-простият въпрос: каква всъщност е позицията на България?
България се присъедини към съвместното изявление за Украйна в ООН, което изразява солидарност с Киев, определя войната като руска агресия и призовава Москва да прекрати агресията, да приеме прекратяване на огъня и да участва в преговори за справедлив и траен мир. МВнР потвърди присъединяването и го обясни с необходимостта България да поддържа европейското единство.
Дотук всичко изглежда сравнително ясно. Само че след това започна познатото политическо шикалкавене.
От Външното министерство побързаха да уточнят, че българската национална позиция не била „отразена в пълнота“ в декларацията и че истинската позиция на страната била представена в речта на президента Илияна Йотова пред Общото събрание на ООН.
Самата Йотова на свой ред обясни, че не е подписвала документа – което формално е вярно, защото става дума за присъединяване към съвместно изявление, а не за нейния личен подпис. Тя заяви още, че българската страна не е имала възможност да изрази резервите си и че предложенията за редакция не са били приети. Именно затова, по думите ѝ, тя не е присъствала на разширеното заседание на Съвета за сигурност.
Само че това обяснение не разрешава основния проблем. Напротив – прави го още по-видим. Защото държавата България все пак се е присъединила към декларацията.
Следователно въпросът не е дали Илияна Йотова лично е сложила подпис върху лист хартия. Въпросът е кой определя българската външна политика и кой носи политическата отговорност за позициите, заявявани от името на България.
Не може в Ню Йорк България да казва едно, Министерството на външните работи да обяснява второ, а президентът да уточнява трето. Това е огромен институционален проблем, който за съжаление не се случва за първи път. През юли месец между Йотова и външната министърка Велислава Петрова вече имаше публично напрежение около присъединяването на България към друга декларация за Украйна. Сега отново се стига до ситуация, в която действията на българската дипломация и публичната позиция на държавния глава не изглеждат синхронизирани.
И точно повторението прави случая по-сериозен.
Една държава може да подкрепя по-твърда линия спрямо Русия. Може да настоява преди всичко за преговори и дипломатическо решение. Може да има резерви към отделни формулировки в международни декларации. Това са политически позиции, които могат да бъдат защитавани и оспорвани. Но държавата трябва да може ясно да каже каква е нейната позиция.
Ако България подкрепя декларацията – нека властта го каже ясно и да обясни защо. Ако не я подкрепя – защо се е присъединила? Ако подкрепя само част от нея – защо се присъединява към целия текст, а после публично обяснява кои части всъщност не изразяват националната позиция? Това са въпроси не за геополитически симпатии, а за елементарна последователност във външната политика.
България изглежда като държава, която първо застава зад международен документ, после, след като решението предизвика вътрешнополитически реакции, започва да обяснява че не било точно така.
Партньорите ни трудно могат да разберат коя българска позиция е окончателната. Българските граждани получават противоречиви обяснения от институциите. А самите институции започват публично да си прехвърлят отговорността.
Особено проблематична е формулата на МВнР: присъединили сме се към декларацията заради европейското единство, но националната ни позиция не била отразена в нея изцяло.
Точно тук Йотова и външната министърка дължат ясен отговор. Не нова порция уточнения. Не семантични спорове дали документът се „подписва“ или към него се „присъединява“. Не обяснения кой на коя снимка присъствал. А отговор на простия въпрос: каква е официалната позиция на Република България?
Защото външната политика не е шега. Тя изисква предвидимост, институционална координация и отговорност. Особено когато става дума за война, европейската сигурност и отношенията с партньорите ни.
А когато подобно нещо вече се случва за втори път, вече трудно може да бъде обяснено с недоразумение. Това е модел, който унижава България, а на международната сцена подобно поведение има цена.
А за българските граждани остава неприятното усещане, че за пореден път заради двойнственото поведение на българските политици, които упражняват властта в момента, се излагаме като кифладжии, само, защото пред международните ни партньори се твърди едно, а пред вътрешният електорат (особено на фона на предстоящите президентски избори) – съвсем друго.
