Кризата от 4 февруари 1997 г. Спомен за събитията от преди 25 години
Йордан Василев „Това се случи пред очите ми”,
книга 1, стр. 207
На 4 февруари сутринта лидерът на БСП Първанов и кандидатът за министър-председател Добрев искат среща с държавния глава – седемте дни, с които те разполагат, за да съставят правителство, изтичат в полунощ. В 11.50 часа те са приети от Петър Стоянов на „Дондуков“ 2. Това става пред очите на десетки журналисти и на техните камери.
Двамата представители на БСП връчват на президента папка с готовия състав на новото правителство – министър-председател е Николай Добрев, а всички останали министри са посочени поименно. Казано най-просто – БСП не се отказва да състави правителство. Точно обратно – предлага нов кабинет начело с Николай Добрев.
Оттук насетне държавният глава има само един ход – съгласно чл. 99, ал. 4 от Конституцията трябва да внесе състава на правителството за гласуване в Народното събрание, в което, както казах, БСП има абсолютно мнозинство. Най-лесното, което би могъл да направи Петър Стоянов, е да каже: „Аз изпълних своя дълг, предупредих ви няколко пъти да се откажете от мандата, но вие не го сторихте, нека на вашата съвест да тежи развитието на събитията оттук нататък.“ И като Пилат Понтийски да внесе папката със състава на новия Министерски съвет в Народното събрание. Президентът Стоянов отказва да вземе папката. […]
Новоизбраният президент на България със сигурност в този момент е изживявал едни от най-драматичните мигове в живота си. Ако бе взел прословутата папка и я бе внесъл за гласуване в парламента, и аз като участник в събитията от онова време зная какво би могло да се случи. И тук съм съгласен с Петьо – гражданската война бе съвсем реална.
Затова свиква Консултативния съвет по национална сигурност – там по закон участват лидерите на всички парламентарно представени политически сили, министър-председателят, председателят на Народното събрание, министрите на отбраната, външните и вътрешните работи, както и министърът на финансите. И за късмет на младия президент и на разтърсваната от недоволства страна, критичният момент, който можеше да взриви ситуацията, е преодолян, събитията намират мирен изход.
… Решаващата роля за благоразумния изход от политическата криза, която приключи на 4 февруари, по право принадлежи на Петър Стоянов и, разбира се, на хилядите български граждани, излезли по улиците с искане БСП да напусне властта. Малцинството на парламентарната опозиция видя и безпогрешно усети, че България вече има не само свой истински президент, но и своя истински лидер. Лидер от съвсем нов тип, с градски манталитет, ерудиция, политическа прозорливост, надарен от природата да бъде убедителен в аргументите си, да общува свободно както с идейни приятели, така и с идеологическите си опоненти. Още на 4 февруари младият, току-що встъпил в длъжност български президент изпълни даденото пред всички обещание: че ще бъде президент на всички българи.
Всекидневникът на Ватикана „Авенире“, който постоянно отразява събитията в България, посвещава първата си страница на тъй наречения балкански обрат. В редакционната статия четем: „Невъзможно беше да се пренебрегват правата на народа, дори и бившите комунисти понякога се предават… Главен герой на неочакваната развръзка е президентът Петър Стоянов.“
Как бе подадена молбата за членство в НАТО
Филип Димитров – „Митовете на българския преход“.
(Изд. Сиела 2003, стр. 63)
„Петър Стоянов пое отговорността за незабавно подаване на молбата ни за членство в НАТО и Софиянски, независимо от колебанията на някои министри, я предяви. Този акт беше от решаващо значение за страната и трябваше да се извърши подобаващо бързо, макар и в тогавашния НИС на СДС да нямаше убеденост, че моментът е назрял.“
Йордан Василев „ Това се случи пред очите ми“,
книга 1, стр. 237
…] Президентът Стоянов е поискал от служебното правителство да подготви официалната молба на Република България за членството в НАТО (това се случва на 17 февруари 1997 г.). И дори взема лично участие в съставянето на молбата.
Цялата тази операция се извършва в рамките на 24 часа – в това няма нищо неестествено, Петър Стоянов просто изпълнява даденото си обещание. Впрочем няма и време. Срещата на върха на НАТО е през юни същата година и ако молбата не беше подадена веднага, щяхме да изпуснем последния влак.
Сега си мисля колко е била благосклонна по онова време съдбата към българския държавен глава. На практика той управляваше държавата в навечерието на изборите, защото парламентът бе разпуснат, а служебният Министерски съвет бе на пряко президентско подчинение.
Бил съм депутат в две народни събрания и мога да се обзаложа, че ако молбата ни за членството в НАТО бе тръгнала да минава по етапния ред, от комисия към комисия и от инстанция към инстанция, щяха да ни трябват месеци, за да може най-сетне да стигне до някоя от срещите на върха на Атлантическия алианс.
Никой не се съмняваше, че макар и в политически нокдаун, партията на бившите комунисти максимално ще усложни процедурите в Народното събрание – точно толкова, колкото е нужно, за да изпуснем всички срокове и да останем в компанията на страни като Беларус, Молдова и Украйна. Молбата ни обаче е подготвена светкавично и посланикът ни в Брюксел връчва текста на Хавиер Солана, генералния секретар на НАТО, а той приветства решението като важна и решителна стъпка от страна на Република България.
Споразумението между политическите сили за въвеждане на валутен борд
Интервю на Румен Леонидов- „Това се случи пред очите ми”,
книга 1.стр. 251
… България бе фалирала държава и единственото спасение бе в бързото – не, в много бързото подписване на споразумение с Международния валутен фонд.
Не си мислете, че от политическа гледна точка това бе много лесно. Тези, които ни докараха до това дередже, тогава бяха и срещу МВФ – България щяла да загуби суверенитета си, единствената задача на МВФ била да прокарва американските икономически интереси и т.н. Сега трябва да кажа, че споразумението стана факт благодарение на усилията на много хора – на ръководството на СДС, начело с Иван Костов и на Александър Божков, на служебния кабинет, начело със Софиянски, благодарение на експертните познания на президентския съветник Красимир Ангарски, но най-вече на политическия авторитет на Петър Стоянов.
Той беше най-важният, устойчив фактор в държавата ни – той успя бързо да спечели доверието на западните партньори, които го възприемаха като единствен, но сигурен гарант, че България няма отново да свърне от пътя, по който вече се бе устремила. Ако не беше твърдата увереност и прагматична настоятелност на Стоянов като нов български президент, който настоятелно чука по все още затворените порти на Атлантическия пакт, нито МВФ, нито ЕС, нито прозападните ориентирани „отличници“ щяха да ни обърнат някакво специално внимание.
Интервю на Красимир Ангарски пред вестник „24 часа ” /18.02.2020
https://www.24chasa.bg/mnenia/article/8199011
… 4 февруари. На този ден сутринта президентът отказа на БСП да състави втори кабинет начело с николай Добрев и следобед свика Консултативния съвет за национална сигурност. Чак тогава БСП се отказаха от мандата си и в декларацията за отказа от мандата, подписана от всички политически сили, президентът поиска от мен и Константин Тодоров да включим и следния текст:
„Точка 2. Провеждането на преговори и сключването на договори с международни финансови институции за осигуряване на държавни заеми .”
… След като реши политическата криза на 4 февруари 1997 г. Петър Стоянов имаше рейтинг от 90 % и беше единственият човек, който можеше да прокара всякакво политическо решение в този момент. Когато се срещахме с шефа на Световната банка Улферсън, както и с Камдесю- президент на МВФ, и двамата казваха едно и също: В България няма политически гарант за въвеждане на валутен борд и за отпускане на заем, от който имахме крещяща нужда, единственият гарант е Вашият президент, който има 5-годишен мандат и безпрецедентно одобрение сред народа.
… Когато се сформира правителството на Иван Костов, ние му предоставихме готовите закони за борда, които аз лично заедно със Стефан Софиянски съм докладвал в комисиите на Народното събрание. Ако през първите години правителството на Иван Костов беше много силно, това се дължеше в немалка степен и на инерцията от постигнатото от президента Петър Стоянов и служебното правителство и осигурената от Петър Стоянов подкрепа на световните финансови институции.
