Когато младата кюрдка Махса Амини, почина в затвора на 16 септември, кюрдските части от Иран бяха първите, които избухнаха в заслужен гняв към властта. Този гняв възпламени редица демонстрации в множество градове.
Смъртта на 22-годишната жена, която беше арестувана заради това, че не носи забрадката си според разпоредбите на страната за хиджаб, и която по-късно почина в затвора след удар в главата и вероятни изтезания, бързо се превърна в мощен символ на неподчинение за кюрдите – малцинствена група, която отдавна таи националистически амбиции.
Но нещо се случи по пътя към това, което можеше да бъде кюрдско националистическо въстание. Иранци от цялата страна бързо споделиха възмущението си от смъртта на Амини и колективното унижение, което тя представлява за голяма част от населението. Изчезванията и стигането до фатален край в иранските затвори изобщо не са рядкост, а протестиращите по улиците ставаха все повече и търпението на държавните сили беше подложено на изпитание.
„Това не е иранска революция или дори кюрдска революция“, каза 25-годишната Рожин от кюрдския град Керманшах. „Това е женска революция.“
Демонстрациите срещу позицията на теократичната държава спрямо жените се разразиха в много части на Иран. Жените, които понасят тежестта на държавните ограничения бяха особено активни. Те късаха снимки на великия аятолах Али Хаменей и на убития генерал Касем Сюлеймани. И двата акта дори бяха немислими преди месеци. Огромно впечатление направи и своеобразния бунт на огромен брой жени – кюрди, персийки и представители на малцинствата, които излязоха по улиците без хиджаб.
„Сега не става дума за кюрдско движение, нито за персийци. Става въпрос за 85 милиона души, които се борят за правата си – социални и икономически, във всеки аспект от живота. Преди седмица кюрдско момиче беше непознато в столицата на Иран, а сега лицето й е известно навсякъде по света. Тук не става въпрос за национално движение. Става въпрос за жените и за нашите основни човешки права“, каза 27-годишна жена от град Бокан.
Кюрдите в Иран съставляват приблизително 10% от населението на страната и около една четвърт от кюрдското присъствие в Близкия изток. Един век след разпадането на Османската държава и след първата Световна война, няма кюрдска държава, а множество отделни групи, разпръснати между Западен и Източен Иран, Северен Ирак, Северна Сирия и Югоизточна Турция. Те се борят по между си за лидерска роля сред разпокъсаното кюрдско население, което няма родина.
Преди пет години иракските кюрди проведоха референдум за държавност, който беше приет с голямо мнозинство. В рамките на дни обаче иракската армия, водена от мощни милиции и ръководена от Сюлеймани, настъпи на север, за да превземе петролния град Киркук и да си върне голяма част от земята, завзета от кюрдите след свалянето на Саддам Хюсеин през 2003 г.
След този случай нямаше какво да стимулира кюрдите както в Ирак, така и в Иран. До смъртта на Амини в ареста на иранската морална полиция.
„Няма съмнение в кюрдския революционен плам, който смъртта на Махса Амини предизвика сред дълго потисканото кюрдско население на Иран. Но бруталността на този акт символизира нещо много по-голямо от кюрдската кауза в Иран. То удря в самото сърце на политическата и идеологическа система, в основата на Ислямската република. Докато името на Амини ще бъде използвано от други противници на режима, за първи път от 1979 г. кюрдската кауза в Иран се преплита с тази на други потиснати общности. Какво означава това за човешките права на кюрдите в близко бъдеще, остава да видим, но ако режимът оцелее след това въстание, кюрдите най-вероятно ще бъдат на прицела на насилствен отговор“, каза Рандж Аладин, старши сътрудник в Близкоизточния съвет по глобални въпроси.
„Жените се борят с толкова много проблеми – не само с хиджаба, но и със системата на управление. Тя промени дефиницията на исляма. Тя убива много хора и отрича всяко едно право на жените. Не ни позволяват да избираме. Не става дума само за проблема с хиджаба – става дума за нашето право да правим избор“, казва една от протестиращите.
Друга жена, жителка на Техеран, заяви, че протестите са вдъхновили жените в цялата страна. „Дори и да не спечелим, вече сме спечелили на много фронтове. Сега държавата не може да ни пренебрегне. Нашата позиция ги направи по-слаби“.
Текстът е публикуван в „Гардиън“, преводът и заглавието са на ДЕБАТИ.БГ.
Още актуални анализи – четете тук
