Евгений Дайнов
На снимката: Евгений Дайнов.

Чували сте, навярно, сентенцията: „Всяка власт развращава, а абсолютната власт развращава абсолютно“? Неин автор е легендарният британски историк лорд Актън. В самия край на живота си – между 1894 и 1902 г. той решава да събере в един цикъл лекции всичко, което е разбрал за историята. След като ни представя деянията на император Петър Велики в Русия и на Фридрих Велики в Германия, Актън ни предлага следното обобщение:

„Държавата, такава, каквато те я разбираха, е интелектуалният водач на нацията, двигател на благополучието, снабдител на знанието, пазител на морала, организатор на общия напредък на човека. Това е огромната власт, подкрепяна от милиони щикове, която се оформи в Петербург и бе доразвита от по-големи умове в Берлин; и това е най-голямата опасност, с която на англосаксонската раса предстои да се сблъска“.

Две непримирими схващания

И този сблъсък не закъснява: Първа световна война, Втора световна война, Студена война, а днес – Украинска война. Човешките грешки и слабости, довели до тези войни, са различни. Явлението, обаче, е едно и също. Сблъскват се две напълно непримирими схващания относно това що е държава и каква е нейната роля в живота на човеците. Днес, за разлика с отпреди век, има реален шанс този цикъл да бъде най-сетне спрян; но за да го спрем, трябва да го разберем.

Еманципирането на държавата от външни ограничения е най-важният политически процес, протичащ в Европа между Ренесанса и Френската революция. През Средновековието не си никакъв крал – и нямаш никаква държава – ако не си одобрен от Папата. Легитимността ти идва от това негово одобрение.

Появяват се обаче ренесансовите републики, чиято легитимност е другаде: че работят в полза на гражданите си. Тук държавата престава да зависи от религията. Този процес се задълбочава с разцеплението между католици и протестанти. Все по-трудно става на кралете да апелират за подкрепа по религиозна линия. Тяхната легитимация се развива както в посоката на републиките („Подкрепяйте ме, защото работя за вас“), така и в посоката на династичността („Подкрепяйте ме, защото съм законен наследник на короната“).

Държава, която не подлежи на ничий контрол

По принцип, изчезването на религията като фактор, легитимиращ държавата, е нещо добро, защото отваря възможност за връщането към държавната легитимност, наследена от античните времена: държавата е легитимна, когато работи за благото на всички свои граждани. Доста цивилизовано… Не тази възможност обаче е реализирана, защото се появява друга, чисто нова легитимация на държавата (поне за Европа – в Китай не е така). В Италия Макиавели пише трудове, според които държавата няма нищо общо с морала, с благото на всички или с династична легитимност. Тя е съвсем отделен фактор, никому не се обяснява, от никого не зависи, с нищо не е обвързана и с никого и с нищо не се съобразява: „суверенна“ е.

Това е доста богохулно, тъй като в така описания смисъл единствено Бог е „суверенен“, т.е. независещ от нищо, което е външно Нему. Но точно Божи служител, а именно кардинал Ришельо, играещ ролята на министър-председател на Франция, въвежда този принцип като официална легитимация на френската държава. Тя е суверенна, самодостатъчна, не подлежи на ничий контрол и прави каквото си иска, без да е длъжна да се обяснява комуто и да е. Така се стига до известната сентенция на Луи XIV „държавата – това съм аз“. Ще рече: държавата – това не са някакви закони, не е някаква история, не е някакво схващане за доброто, не е и машина за подобряване живота на хората си. Държавата – това са моите прищевки и настроения.

Държавата като „свръх-човек“

Ако цялата работа се беше спряла тук, пораженията върху Европа щяха да бъдат доста по-малко, отколкото се оказаха. Щеше да има тук-там по някой като Луи или като полковник Кадафи, който да тръби, че само той е държавата. Голяма работа, луди бродят всякакви. Обаче работата не спира дотук, а продължава по посока на онова, което описва лорд Актън. И в Русия, и в Прусия новопоявилите се императори (с бащи – прости крале) „ъпгрейдват“ концепцията за суверенната и независеща от никого държава в посоката на държава, която единствена носи закон, ред, напредък, знание, морал. Ако нея я няма – то и тези неща няма да ги има. Населението ще се върне в предишното си дивашко и варварско състояние.

Какъв е проблемът с тази концепция за държавата – и днес видима в политическата мисъл на страни като Русия и Китай? Проблемът е, че самата идея за държавата като свръх-човек, който е застанал над останалите и ги влачи напред към светлите бъднини, е дивашка и варварска.

Държавният апарат не е населяван от някакви свръх-хора, доведени от специален развъдник (макар французите понякога да твърдят точно това). Чиновниците и функционерите са набирани сред същите тези обикновени хора. Е, как така, веднъж хванали държавна служба, те стават свръх-човеци, единствените знаещи и можещи? Това е манталитетът на старшината, който всяка вечер строява войниците на плаца, за да им обясни как стоят нещата с живота, философията, историята, политиката, международното положение, модата и футбола. Той знае повече от тях за всичко, защото има нашивки на пагона, а те – не.

Англо-саксонците не тръгват по този път

Концепцията за просветената суверенна държава, локомотив на прогреса, е донякъде плагиат от китайците, но е най-вече израз на манталитета на онези прусаци и руснаци, които са били извеждани от колибите си из блатата, изкъпвани, слагани в униформи, обучавани и вкарвани в съответните победоносни войни. „Бре“, си казвали те на съответните езици по времето на Фридрих, Петър и разните там Екатерини, „това държавата е голяма работа. Без нея никога нямаше да напусна родното блато“.

„Англо-саксонците“, както с пяна на уста и до днес ги наричат наследниците на Фридрих, Петър и разните там Екатерини, не тръгват по този път. Опитват се, но не успяват, тъй като обществата им са прекалено сложно устроени, за да търпят чак толкова прости политически конструкции. Чарлз I се опитва да въведе положението „държавата – това съм аз“, но пък британският парламент не е съгласен и му отсича главата. После републиканците на Кромуел се опитват да въведат народна диктатура, но тъй като в Англия не живее само „народ“, а още десетки класи, прослойки и общности, те не са съгласни и си връщат монархията. Накрая се стига до онзи компромис, който в следващите три века предпазва британците от революции, граждански войни, диктатури и други неприятни случки. А техните братовчеди, американците, от самото начало си подреждат властта така, че тя никога да не може да доведе до държава от типа, предлаган от подобните на Фридрих, Петър и разните там Екатерини.

От време на време някой от техните наследници пита някой англо-саксонец: „Абе, след като държавата при вас не върши всичко, кой тогава го върши?“. И получава очевидния отговор: „Хората го вършат“. След което питащият поглежда себе си, оглежда себеподобните около себе си и се провиква: „Лъжете! Не може да е така! Криете нещо, гадни англо-саксонци перфидни!“.

Поуката от историята

И така – до днес. Има, наистина, напредък. Войната е в Източна Украйна, а не – световна. Наследниците на Фридрих този път играят в отбора на „англосаксонската раса“. А наследниците на Петър и разните там Екатерини са в откровен съюз с китайците, разкривайки къде в крайна сметка са корените на концепцията за суверенната свръх-държава, двигател на всичко: в степите между Пекин и Каспийско море.

В тази история има поука. След края на войната в Украйна, в която англо-саксонците отново ще разбият свръх-държавистите, на победените трябва да бъде обяснено по начин, по който да разберат: „Няма такова нещо като суверенна свръх-държава, двигател на всичко. Това е дивачество и варварство, което е възможно само там, където няма общество, а блатно-степна човешка маса. Направете си максимално сложно устроено общество, за да могат хората да движат нещата, подпомагани от една скромна държава, която е техен слуга. Можем да ви помогнем да направите това“.

Анализът е публикуван в Дойче Веле. Заглавието е на ДЕБАТИ. БГ.

Още актуални анализи – четете тук

 

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!

1 коментар

  1. Поради лошото влияние от ползвания вид създаващ щети държавен бюджет, всяка държава е със заплаха за колапс.
    Държавната финансова грешка е истински най-опасен вредител на националната икономика.
    Все още стопанския срив се отлага чрез взимане на заеми за да се плащат щети от финансовата грешка.
    Сигурният подход за осъществяване на стопански колапс на държавата е запазването на вида подсигуряващ за щети държавен бюджет.
    След прекратяване на сгрешения вид държавен бюджет, правителството е с възможност да изплати своите дългове.
    Необходима е държава с вид предпазващ от щети държавен бюджет.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете коментар!
Моля въведете името си тук