Защо тъкмо младеж като Любомир Яков отправи заплахата срещу Ива Митева? Защо допускаме млади хора с потенциал да се маргинализират? Тези въпроси би трябвало да стоят в центъра, а не самата заплаха, смята Веселин Стойнев.
Сякаш никой не се възмущава от заплахата за убийство на председателката на парламента Ива Митева. Но не защото подобна постъпка сама по себе си не е отвратителна и нетърпима. А защото бе употребена политически още от оповестяването ѝ. И това захлупи всякакви човешки измерения.
Лидерите на ИТН дори пропуснаха елементарната загриженост и съчувствие към колежката си, откривайки веднага пряка връзка между заплахата и гласуването на промените в закона за Националната служба за охрана, възпрепятствано от ГЕРБ, ДПС и БСП. Опонентите им пък видяха в заплахата политическа инсценировка с обратен знак. Както изисква добрата драматургия, институциите ще покажат решителност и старание спрямо Любомир Яков, а щастливият финал на този шумен водевил предполага среща на Митева с извършителя, който получава морално опрощение свише от една жена и майка.
Да поговорим за Любомир Яков
Но никой не се интересува от младия мъж извън сценария, в който му бе поверена главната роля или в който той сам се вкара. Защото нали политиците, а и ние, техните избиратели, се интересуваме главно от голямата политика, а голямата политика се отнася до големите, онези по върховете на властта. Пък и какво съчувствие, щом става дума за крадец, който за втори път отправя терористични заплахи.
Но напротив: голямата политика започва тъкмо от малкия човек. Малкият човек трябва да има възможност да порасне колкото може повече. Целта на голямата политика е минимален брой хора да остават малки и да се насърчава максимално растежът на всеки. Това всъщност е смисълът на едно нормално човешко общежитие. Но за да има изобщо общност от хора, първо е нужна някаква елементарна съпричастност към другия. Не непременно симпатия – нужна е базисна емпатия към всеки, за да разберем защо е такъв. Към Любомир Яков засега не проявяваме нищо подобно.
Оскъдните публично известни факти за него са обаче достатъчни, за да очертаят профила на децата, останали без семейно възпитание, защото родителите им са заминали на гурбет в чужбина. При Любомир съдбата е насложила още няколко утежняващи живота обстоятелства. Бащата не се връща и дори е осъден в Гърция. Майката сама отглежда три деца в постоянен недоимък и умира, когато Любомир е само на 20. Започва шляене, кражби, пропадане.
А животът му можеше да се развие съвсем иначе. Любомир е умен младеж, отличник в училище. Майка му, учителка и училищен директор, го е възпитала в любов към четенето. Когато обаче я губи, той губи и всякаква опора. Остават му баба и дядо, но Любомир вече е излязъл от коловоза, а не след дълго и дядото умира. Баба му понякога е последното битово спасение, но вече и тя е вдигнала ръце от него.
Безсмислено е да казваме, че други младежи са се справяли и при по-тежки съдби. Или обратното – че и 12-те апостоли не са били безгрешни. Но като говорим за голямата политика и се идентифицираме с лявото и дясното, трябва да си дадем сметка, че лявото и дясното започват тъкмо оттук.
Ако бяхме зряло общество
Ако сме социалисти, ще искаме завишени социални помощи за майки, които сами отглеждат децата си. Ако сме либерали, ще настояваме за значителни образователни стипендии за деца на самотни родители, за да имат равен старт в живота. Ако сме консерватори, ще заложим на финансови и други мерки за закрила на семейството. И в трите случая, всеки от своята страна, ще изискваме активен ангажимент на местните институции и общности – социални служби, община, църква, квартал. А на национално ниво ще поведем дебат за това как да развиваме човешкия потенциал, независимо от различията в семейната и социална среда. Глупаво е да се тюхкаме за демографското (количествено) стопяване на нацията, а да не мислим за качественото ѝ осакатяване. Никаква голяма политика не правим, ако допускаме да се маргинализират млади хора, които имат потенциала да бъдат добри професионалисти и добри граждани.
Ако бяхме зряло общество, способно да прави наистина голяма политика, центърът на случката с председателката на парламента нямаше да е самата заплаха, а защо тъкмо Любомир Яков я е отправил. Проблемът щеше да бъде защо сме допуснали да се маргинализира един младеж, който при други обстоятелства вероятно би могъл да има кариерата на Ива Митева. Но понеже не сме такова общество, излъчваме политици, чиято голяма политика е партизанска. И, погнусени, сами се отстраняваме от наистина голямата политика и сами се маргинализираме като политическа общност.
Анализът е от Дойче Веле. Заглавието е на редакцията.
