Въпросът какъв президент щеше да бъде Андрей Гюров няма особен смисъл, ако го сведем до сравнение на личните му качества с тези на Илияна Йотова. Не става дума кой е по-симпатичен, по-опитен или по-добър оратор. В политиката много по-важен е другият въпрос: каква политика би следвал единият и каква следва другият? И именно тук разликата би била съществена.
Илияна Йотова трудно може да бъде разглеждана извън политическото наследство на Румен Радев. Девет години двамата бяха президент и вицепрезидент. Освен това политическият произход на Йотова е свързан с БСП. Приемствеността между двамата не е случайна – тя е политическа.
А сега нека си представим другия възможен сценарий: ако през последните месеци президент на България да беше Андрей Гюров.
Тук не се налага да гадаем напълно как би изглеждала външнополитическата му линия. Като министър-председател Гюров вече даде достатъчно ясни знаци за нея. Той участва в среща на лидерите от „Коалицията на желаещите“ и заяви „последователна и силна подкрепа“ за Украйна. Посети Киев, срещна се с Володимир Зеленски и постави българската политика недвусмислено в рамката на европейската и евроатлантическата сигурност. Пред генералния секретар на НАТО Марк Рюте заяви, че България остава твърдо ангажирана с Алианса и ще стои до своите съюзници.
Затова можем с голяма степен на вероятност да предположим каква щеше да бъде президентската му политика.
Първо, България щеше да има много по-категоричен президентски глас в подкрепа на Украйна.
Не става дума непременно за безусловно приемане на всяко предложение на Киев. Става дума за нещо по-елементарно: ясното разбиране кой нападна и кой се защитава и че сигурността на Украйна е непосредствено свързана със сигурността на Източна Европа, Черно море и следователно на самата България.
Гюров вече показа като премиер, че не се страхува да формулира тази позиция публично.
Второ, президентът вероятно щеше да подкрепя участието на България в политическата работа на „Коалицията на желаещите“.
И тук има реален факт, а не предположение: като премиер Гюров действително участва в среща на този формат.
Трето, при Андрей Гюров вероятно щяхме да чуем много по-категорична реакция срещу руските хибридни операции на европейска територия.
След случая на летището в Лайпциг германското правителство официално обвини Русия за опита за атака с дрон с експлозиви. Европейският съюз застана зад Германия и започна подготовка на допълнителни санкции. Това вече не е абстрактен спор за отношенията между Москва и Киев. Това е въпрос за сигурността на държави от ЕС и НАТО.
Когато срещу съюзник има подобно посегателство, солидарността не е дипломатическа любезност. Тя е същността на съюза.
Български президент с ясно изразената досега евроатлантическа позиция на Гюров по всяка вероятност щеше да каже именно това – ясно, публично и без двусмислие.
Голямата разлика е в предвидимостта на България като съюзник.
Председателят на Европейския съвет Антонио Коща през последните месеци формулира европейската позиция пределно ясно: сигурността на Украйна е част от сигурността на Европа, а подкрепата за Киев трябва да бъде съчетана с натиск върху Русия и надеждни гаранции за един бъдещ мир.
България трябва да реши къде стои в тази картина.
За една малка и географски уязвима държава предвидимостта не е слабост. Тя е капитал. Когато партньорите знаят, че могат да разчитат на България, България също може да очаква от тях солидарност, когато самата тя се нуждае от нея.
Точно това би било най-същественото значение на един президент с последователна евроатлантическа политика.
Не защото България трябва сляпо да изпълнява всяко решение на Брюксел, Париж, Берлин или Вашингтон. Напротив – националният интерес изисква собствена позиция. Но има огромна разлика между собствена позиция и системна непредвидимост.
Членството в Европейския съюз и НАТО не ни беше подарено. За него работиха няколко поколения български демократични политици. България положи огромни политически и обществени усилия, за да се върне там, където исторически пожела да принадлежи – към демократична Европа. А ползите от това членство са не само икономически. Те са политически, институционални и преди всичко свързани със сигурността.
Затова хипотезата „Ами ако Андрей Гюров беше президент?“ всъщност води към много по-важен въпрос.
Каква България искаме?
България, която при всяка международна криза кара собствените си съюзници да се питат на чия страна в крайна сметка ще застане?
Или България, която може да има свои интереси, възражения и условия, но когато фундаменталните принципи на европейската сигурност са поставени под заплаха, знае към коя политическа и цивилизационна общност принадлежи?
Това е изборът, който в крайна сметка трябва да направят българските избиратели.
Президентската институция има значение и като политически коректив. След девет години съвместно управление на президентската институция от Румен Радев и Илияна Йотова трудно може да се твърди, че между тях съществува принципно различна политическа линия. Йотова беше част от същия президентски екип и носи политическата приемственост на този мандат.
Демокрацията има нужда не от още власт в едни и същи ръце, а от баланс, конкуренция и институции, които могат да се контролират и коригират взаимно.
Затова следващият президентски избор не бива да бъде конкурс за личности. Той трябва да бъде избор на посока, избор дали властта ще продължи да се концентрира в един политически лагер, или в държавата ще има реален политически противовес, избор между България на стратегическата двусмисленост и България на ясната евроатлантическа принадлежност.
