Кървавата история на Опустошителя на България

Между девети и единадесети век цялата крайбрежна част на Европа – континент, преживял много нашествия на свирепи варвари – изпада в ужас от един нов и ужасяващ враг, защитата срещу който е много трудна – викингите. Тези брутални воини на Севера извършват нападенията си по нов и неприятен начин – от морето, където се и оттеглят впоследствие.

Ранносредновековна Европа, с изключение на Византия, рядко може да концентрира на правилното място достатъчен флот, за да се противопостави на бързите и стабилни дракари, с които викингите се придвижват както в морето, така и във всички плавателни реки, нанасяйки удари във вътрешността на неподготвените държави и владения. Техните операции постепенно се разпространяват почти из цяла Европа, чак до Северна Африка, а шведите през Русия достигат Константинопол.

За формално начало на „викингската епоха“ се смята 793 година /нападението над манастира в Линдисфарн/, а повечето изследователи приемат като белег за края на могъществото на викингите и залез на тяхната ера живота и кончината на може би най-прочутия от викингските лидери – Харалд Хардрада – Суровия владетел, Опустошителя на България.

По ирония на съдбата заникът на викингската епоха съвпада с последните искри на независимост на Първото българско царство, угасени с решаващата помощ на Харалд и неговата викингска дружина.

Харалд Сигурдсон Хардрада /Хардраде/ е роден през 1015 година. Той е син на Сигурд Сир, норвежки конунг /местен владетел, впоследствие думата започва да значи „крал“/ от потеклото на първия норвежки крал Харалд Хубавокосия. Още като дете Харалд се отличавал с войнствен нрав. През 1030 г., на 15-годишна възраст, участвал в битката при Стикластадир срещу Кнут Велики, в която е бил ранен и известно време се укривал докато се лекувал, след което напуснал Норвегия, преследван от враговете на рода си.

Харалд събрал дружина и отишъл на служба в Киевска Рус, при княз Ярослав I. Този избор на локация не е случаен. Трябва да се подчертае, че ранните държавни образувания в земите на съвременна Русия и Украйна, като Новгород и Киев, по същество са викингски. Подобно на образуването на България, викингите са господстваща предимно военна прослойка сред море от славянско население, в което постепенно се претопяват. Така още през 10 век някои владетели имат чисто славянски имена, въпреки че са в пряка кръвна връзка със скандинавските изтъкнати родове.

Харалд, който се прочул с военни подвизи на служба при Ярослав, хвърлил око на дъщерята на владетеля, но последният му дал да разбере, че трябва да я заслужи със спечелвани на богатство и власт, въпреки че иначе много го харесва за зет. Този детайл, както и други подробности, са известни от сагите за живота на Хардрада, където любовните истории са доста идеализирани.

Тъй като единственото място, където може бързо да се натрупат едновременно внушителен авторитет и състояние, били Византийската империя и нейната столица – блестящият Константинопол – Харалд с групата си се отправил именно натам. Там постъпил на служба /от 1034 до 1042/ на империята, първоначално във варяжката стража /специално подразделение, съставено от скандинавски и руски викинги за охрана на двореца, но участвало и в бойни действия с голям успех/.

Той бързо се отличил като воин и командир и получил самостоятелно командване на два викингски корпуса, единият от които неговите стари воини, и провел както в състава на византийски армии, така и самостоятелно, успешни бойни действия на много места. Отличил се и във войната срещу арабите в Сицилия. Под негово ръководство викингите-професионалисти станали важна част от византийската армия и показали способност да скършват и най-коравия противник. Според сагите Харалд е водил 18 битки за империята, но не се уточнява кои.

За съжаление, може би най-славната и кървава част от военната кариера на бъдещия норвежки крал  във Византия е потушаването на българското въстание начело с Петър Делян. Първоначалните успехи на въстаниците силно притеснили империята и тя изпратила срещу тях най-страшното оръжие с което разполага – Харалд и неговите викинги.

Историците са категорични, че бъдещият крал на Норвегия има огромна роля за потушаване на въстанието, но не пропускат да отбележат, че крахът му е способстван и от вътрешни разногласие и предателство.

Харалд спечелил серия сражения с части на въстаниците. Междувременно Петър Делян е ослепен след предателство от своя сродник Алусиан, който бяга във Византия. Въпреки това новопровъзгласеният цар продължава да води въстаниците в решителната Островска битка. По-малобройните българи удържат византийската атака и минават в контранастъпление, но биват отбити от професионалните воини на Харалд, които не допуснали бойния ред на византийците да се разпадне. Битката не била решително поражение за българите, но те дали много жертви и силите им били изтощени. Впоследствие една по една крепостите им падат, а Харалдовите воини разрушили старата Самуилова столица Преспа, след което в сагите бъдещият крал получава прозвището Опустошител на българите (Bolgara brennir).

В края на службата си във Византия Харалд, за който има сведения че поради внушителната си външност е бил и фаворит на императрица Зоя /и е вкарван и във византийски затвор по нейна заповед, а после освободен пак от нея, според някои тълкувания, защото я разгневил с отказ/, участва дейно и в една смяна на императори. Има сведения, които дават основание да се предположи, че е освободен именно заради преврата на Зоя и сестра й Теодора срещу осиновения от Зоя император Михаил Калафат, който е заловен и собственоръчно ослепен от Харалд. Описанието на събитията в сагите е потвърдено от други източници, но в самата случка с ослепения император сагите грешат името му и достоверността на описанието и на ролята на Харалд остава под съмнение.

След тези събития Хардрада, събрал невиждано за викингския свят лично богатство, решава да вземе това, което смята, че му се полага – трона на Норвегия, а защо не и на Дания и Англия. Той поискал от императрицата да бъде освободен от служба и след като тя отказала, избягал с част от хората си в Черно море – към Киевска Рус. Там получил ръката на дъщерята на Ярослав и се върнал в Норвегия да вземе своето. Налага да търпи като съвладетел Магнус Първи, но след като последният загинал в съвместната им война срещу Дания /1047 година/, Харалд става едноличен владетел.

Въпреки бойните си умения и опит той не успява да покори Дания и през 1062 година сключва договор за взаимно признаване с владетеля й Свенд Втори.

След този договор Дания вече не можела да бъде обект на амбициите на Харалд, а шведските владетели била твърде силни и в съюз с руските викинги, така че единственото останало място, където той можел да наложи властта си, била Англия. Той имал и някакви родствени основания да претендира за трона на Англия, която била в политическа криза.

През 1066 година Харалд дебаркира на Острова и печели победа при Фълфорд, след което сключил споразумение да бъде признат за господар на Йорк – традиционна скандинавска твърдина, използвана от много викинги като база по-рано.

Харалд обаче допуснал фатална грешка. Той не отчел предимствата на старите римски пътища, строени да бъдат вечни. Именно по такава главна артерия между района на Лондон и Североизточна Англия английският крал Харолд /името наистина е почти еднакво, не става дума за грешка/ Годуинсон успял да придвижи събирана в хода на похода над 10 000-на армия на 300 километра за по-малко от 10 дни, при това пеша.

На 25 септември 1066 година в битката при Стамфорд бридж саксонците изненадват викингите на Харалд без брони и разпръснати на почти 15 километра. Въпреки умората те атакуват устремно и боят започва. Без защитно въоръжение викингите отстъпват, като искат да дадат време на тези в тила им да се въоръжат както трябва, за да поведат битката при равни шансове. Една рекичка за малко да обърне боя, след като въоръжен берсеркер застава на моста и избива последователно около 40 саксонци, задържайки настъплението им с час. Той е свален преди викингите да успеят окончателно де се организират и армията на Годуинсон /който също е от викингско потекло/ преминава.

Викингите са страшен противник и нещата все още не са напълно решени, когато идва последният удар за тях и цяла Скандинавия. Харалд Хардрада, който се бие винаги в предните редици при максимален риск, е улучен от стрела в гърлото и е убит.

Това слага край на съпротивата на викингската армия и тя бяга към корабите с големи загуби, а англо-саксонците се престроявят, уверяват се, че врагът си е тръгнал, и потеглят в ускорен марш на юг, за да посрещнат нов агресор. След по-малко от три седмици уморената войска дава героично сражение на на други нормани – тези от Северна Франция, водени от Гийом Незаконородения, херцог на Нормандия. Харолд Годуинсон е убит и нашествениците печелят, а Гийом става крал на Англия и днес е известен най-вече като Уилям Първи Завоевателя.

Смъртта на Харалд, определян още и като „Последният велик викинг“, и разгромът на неговата армия бележат началото на залеза на викингите. Неговият забележителен живот на слава за викингите и мъка за народите, които им се противопоставят, е отражение на апогея на викингската епоха.

Сагите за него обаче остават и много скандинавци, включително изследователи, оценяват жестокия Опустошител на България като най-бележитата личност от времето на викингите, включително и над полулегендарния Рагнар Лодброк. Той оставя следа не само като воин, но и като пътешественик из най-различни земи. Освен в Европа, някои изследователи смятат, че е пътувал до Винланд /викингското има на регион в днешна Канада, С. Америка/, и дори до днешната Новая Земля, северно от Сибир.

Така един бляскав и кървав живот оставя ярка следа на възхищение в съзнанието на своя народ и същевременно обрича на вековно чуждо владичество друг, както е станало с българите след въстанието на Петър Делян.

Историята обаче понякога поднася иронични обрати, тъй като опустошената България се оказва достатъчно жилава, за да преживее след повече от 3 века още по-голямо нещастие и да се възроди, а родината на Харалд, Норвегия, макар и да се гордее с историческото му наследство, вече напълно е отрекла жестоките нрави и обичаи на викингите.