Срещата на „Коалицията на желаещите“ в подкрепа на Украйна днес събира европейски лидери в хибриден формат. Тя ще бъде съпредседателствана от френския президент Еманюел Макрон, германския канцлер Фридрих Мерц и британския премиер Анди Бърнам. В Киев е украинският президент Володимир Зеленски, заедно с председателя на Европейския съвет Антонио Коща и други европейски лидери. За Бърнам това е първото му участие в коалицията и първото му международно посещение като британски премиер.
Мястото също не е случайно. Днес Украйна отбелязва 35 години от обявяването на независимостта си. А на фона на продължаващата руска агресия европейските лидери идват в Киев, за да демонстрират не само политическа солидарност, но и готовност да продължат да изграждат европейската система за сигурност.
И точно в този момент България я няма. Нито в Киев. Нито на масата. Нито в разговора за бъдещето на европейската сигурност.
Кои са „желаещите“?
„Коалицията на желаещите“ обединява повече от 30 държави, които са готови да участват в дългосрочната подкрепа за Украйна и в обсъждането на бъдещите гаранции за сигурността на страната. Форматът постепенно се превърна в един от основните политически механизми, чрез които европейските държави се опитват да поемат по-голяма отговорност за сигурността на континента.
Това не е някакъв екзотичен клуб на държави, решили самостоятелно да водят война срещу Русия.
В него участват ключови европейски държави и съюзници на НАТО – Франция, Великобритания, Германия, Полша, Италия, Испания, Нидерландия, скандинавските и балтийските държави, както и държави от Централна и Югоизточна Европа.
Защо България не иска дори да участва в разговора?
Целта на коалицията не се изчерпва с изпращането на оръжия. В основата стои много по-големият въпрос: как ще изглежда сигурността на Европа след войната и какви гаранции могат да бъдат дадени на Украйна, така че евентуалният мир да не се превърне просто в пауза преди следващата руска атака.
Днешната среща идва и в момент, когато европейските държави засилват подкрепата за украинската противовъздушна отбрана и обсъждат по-дългосрочни механизми за военна и политическа подкрепа.
Това е същината на „Коалицията на желаещите“: европейците да не чакат някой друг да реши вместо тях как ще бъде защитена Европа. А България точно тогава избира да не участва.
Какво прави правителството на Румен Радев?
Българският премиер Румен Радев смята, че войната трябва да приключи с преговори и постоянно предупреждава за риск от ескалация. Но от това не следва, че България трябва да отсъства от дипломатическия и политическия формат, в който се обсъждат бъдещите гаранции за сигурността на Европа. Тъкмо обратното.
Ако София смята, че военният подход е грешен, тя би трябвало да бъде там и да го каже. Ако смята, че мирът трябва да бъде постигнат чрез преговори – нека го заяви пред Макрон, Мерц, Бърнам, Коща и Зеленски.
Но да не присъстваш означава не да защитаваш позиция, а да се отказваш от възможността да влияеш върху решенията. И това вече е сериозен проблем.
Докато другите говорят за сигурността на Европа, ние говорим за „неутралитет“
България се намира на Черно море. Много близо до нас, на изток, се води война. За разлика от нас, Румъния е пряко ангажирана в европейските усилия за подкрепа на Украйна.
Европейските държави обсъждат противовъздушната отбрана, военната инфраструктура, логистиката и бъдещите гаранции за сигурност. Това е особено важно за държава член на НАТО и Европейския съюз.
Защото сигурността се прави чрез участие, чрез съюзи, чрез присъствие, чрез способност да поставяш своите интереси на масата.
Иронията: България може да не иска война, но така губи влияние
Най-удобното обяснение за българската политика е, че София се опитва да пази България от въвличане във войната. Но има една неприятна истина: отказът от участие не гарантира неутралитет. Гарантира единствено отсъствие от процеса на вземане на решения. А решенията така или иначе ще бъдат взети.
Франция ще има позиция. Германия ще има позиция. Великобритания ще има позиция. Полша ще има позиция. Румъния ще има позиция. Европейският съюз ще има позиция.
А България – тя ще научи за решенията след това.
Проблемът с политиката на правителството на Румен Радев е, че тя все по-често изглежда като политика на избягване на ангажименти, избягване на ясни позиции и избягване на трудните решения. И най-вече – избягване на отговорността за мястото на България в променяща се Европа.
