Дни наред парламентът и медиите, а може би и някои градове, градчета и села, се разлюляват от роднинско-политически трусове. Мога да ги назова и скандали, но също толкова успешно мога да ги назова и манталитетни характеристики на българското общество. От Освобождението до днес.
Понеже се прави опит да се „осветят“ истините за различни деформации на управлението, с прискърбие ще кажа, че този начин на „сработване“ по роднинско-партийно-съученическа линия ни е присъщ, упражнява се открай време от тези отгоре, и щедро се захранва със съучастието на тези отдолу. Той си е консенсусен един вид: провинциален съглашенски модел, общобългарска трапеза, извор на примиренчески поговорки и пословици.
Не съм съгласна с тази наличност – не бях и по време на соца, но не съм и сляпа, че тук тя накак обективно си съществува. Сега – предвид широките възможности за информация и дезинформация – непрекъснато узнаваме разните й проявления в Хасково или Каварна, Сопот или Брегово.
Преди също всичко се знаеше – и се псуваше под сурдинка предвид официалното съгласие и липсата на свободни и жълто-кафяви медии. Публична тайна бе, че непосредствено след пленума на 10 ноември, в почти всички населени места на страната нововъзникналите частни банки се оглавиха от партийните и комсомолски секретари и така се съхрани властта на компартията, феодализма на властта, ако сме по-точни. Оттогава си се възпроизвежда – но вече при по-сложни и опасни дори условия – на друг вид икономика и друг вид публична видимост.
Хасковските разобличения текат по две линии – спрямо Делян Добрев и спрямо Добри Беливанов и е трудно да се разбере каква е картината. Но си го представям горе-долу както ми го описа една мила жена от Хасково, която ползва годишната си отпуска, за да работи през нея от сутрин до мрак като продавачка на морето. Запомних я, защото правеше най-хубавото кафе и бе много мила и възпитана. На сбогуване се заговорихме и аз реших да й направя някакъв комплимент, не само личен, но и по-общ, като казах, че съм била преди години в Хасково и съм много впечатлена от реда и чистотата, от атмосферата на този спретнат южен град. Тогава тя изрази съжалението си, че постигнатото от предишния кмет вече не е същото, че настоящият, макар и да изглежда открит и симпатичен човек, не умее да управлява.
Спомних си за този разговор по време на парламентарното замеряне с патетична и недотам кал около оставката на Делян Добрев. Вероятно става дума за по-сложна ситуация – за управленски качества, за поколенчески различия във визиите и начина на работа, на обозримостта на живота в едно по-малко населено място, където всички се познават и крепят на твърде много и добри, и лоши зависимости.
Същото ми бе минало наум, когато проследявах случая със Стефан Филчев, отстранения директор на къщата-музей „Иван Вазов“ в Сопот. Нееднократно съм била в града и музея, познавам взаимоненавистта между хора, които не могат да си поделят паметта за Вазов и ми се струва страшно, че сме такива, каквито сме. Всеки е срещу всекиго, а всички заедно срещу успешните и можещи хора.
Сигурно е само, че подобни разкрити като през последните седмици няма да спрат и вместо да направим опит да променим мисленето и манталитета си, ще си останем в махленското бистрене на темите „кой кум, кой сват и кой на булката брат“, в домашните си войни и настръхналости, в низостната атмосфера на зависти и не нависти. Но може пък да греша.
