Отиде си без време Евгений Бакърджиев.
Бяхме приятели и признавам, че този текст не може да бъде безпристрастен. С Евгений работихме заедно в дългата президентска кампания на Петър Стоянов през 1996 година. Евгений беше шеф на щаба – мъжко момче, с изключителни организационни способности. Типичен лидер. Тогава спечелихме изборите и за първи и последен път избрахме президент, който не беше бивш комунист.
После през декември, януари и февруари мръзнехме заедно по улиците на Виденовата зима в София. Евгений стана естествен лидер на протестите, не само защото тогавашното ръководство на СДС беше някак си дистанцирано, но и защото притежаваше качествата на водач. Евгений беше убеден и убедителен антикомунист и всичко това помогна за успеха на протестите.
После когато протестите преляха в новата кампания за парламентарни избори, по най-естествен начин, Евгений оглави щаба на СДС и за парламентарните избори. Тогава спечелихме най-мащабната победа за СДС. Всички тези победи промениха България. Благодарение на тях днес сме в цивилизования свят, а не в периферията му, заедно с Беларус и Украйна.
После вече като министър на регионалното развитие Евгений Бакърджиев беше достатъчно смел да събори светилището на комунистическата мумия в сърцето на София, наречено мавзолей. И въпреки че ръководството на СДС пак гледаше някак си дистанцирано, Евгений си свърши работата. В резултат на това днес мавзолеят го няма. Ако тогава Евгений не беше бутнал мавзолея, той щеше да си седи и до днес, както седят срамните паметници на Съветската армия в София и на Альоша в Пловдив.
Просто Евгений беше мъжко момче и не се огъна пред последствията. Естествено комунистите никога не му простиха това и го хулеха, както само те могат. Впрочем те охулиха и всички други демократи, които успяха в някаква степен да модернизират България.
С Евгений ни свързваше и още нещо важно. Неговият баща бай Стефан Бакърджиев беше лежал из комунистическите лагери, както и моят баща Стефан Стоянов. Двамата хранеха дълбоко уважение един към друг. В този смисъл и нашата близост беше още по-естествена. През последните години се виждахме сравнително рядко. На няколко пъти се канех да му се обадя, но така и не успях. За което сега дълбоко съжалявам.
Дано Господ даде мир на неспокойната душа на големия човек и приятел Евгений Бакърджиев. Надявам се там горе да срещне повече достойни българи и да чуе повече добри думи, отколкото тук на Земята.
Текстът е от блога на Емил Стоянов www.emilstoyanov.eu
