Мечтите за „велики“ държави на Балканите като „кутията на Пандора“

„С неотдавнашните си изявления, в които постави обединението на Албания с Косово във Велика Албания като основна цел на политическата си кариера, албанският премиер Еди Рама повдигна капака на кутията на Пандора с опасни балкански „велики идеи“.

Реакцията на другия балкански „велик“ желаещ, Белград, беше бърза: Сръбският министър на вътрешните работи Александър Вулин заяви, че сръбското обединение е „единствената пречка пред Велика Албания“. А зад гърба на Белград бе Кремъл, който оголи зъби на Рама и Запада, като приветства „хуманитарните инициативи на Белград за сръбския народ“, т.е. „Велика Сърбия“.

Както се изразиха сърбите – в известен смисъл не несправедливо: „Не можеш да забраниш на сърбите това, което позволяваш на албанците. И тези, които мълчат по повод изявленията на Рама за създаване на „Велика Албания“, трябва да мълчат и когато ние, сърбите, говорим за „Сръбски свят“.

Напоследък албанците и сърбите все по-често пробват почвата при всяка възможност в очакване на бъдещи балкански промени на граници, чрез които ще постигнат така желаната национална интеграция, чрез интегриране в някакъв общ национален дом на своите етнически братя, които остават „хванати в капан“ в съседните държави, тъй като са излезли от кървавите югославски войни и разпадането на Източния блок.

Българският национализъм не остава по-назад, възраждайки историческите претенции към Северна Македония; Хърватия чака възможност да се разшири в случай на прекрояване на границите, с цел да заграби земя от Босна.

Рама не за първи път говори за албански съюз така, както винаги са го правили неговите предшественици в Тирана и Прищина. Сръбският иредентизъм също не се е отказал от мечтите си за господство над балканските славяни, а дълбоко вкорененият български национализъм не е преставал да мечтае за нов Санстефански договор (подписан през 1878 г. между Руската и Османската империя и предвиждащ една България, много по-голяма от сегашните ѝ граници).

Идеите за иредентизъм винаги са се спотайвали на Балканите и са изплували на повърхността, когато историческите и геополитическите обстоятелства са го позволявали. Иска ни се да вярваме, че с края на югославските войни, когато народите се избиваха един друг, за да създадат свои държави, и се сблъскаха с намеса отвън, национализмът е отслабнал. Постепенното премахване на границите чрез обещаната интеграция в Европейския съюз беше част от западната стратегия за укрепване на мира и стабилността в региона, а също и за създаване на безопасна зона на влияние в сухопътния коридор от Адриатическо до Черно море.

„Злонамерени“ играчи

Въпреки това въглените на национализма все още горят под повърхността и от време на време се насочват от силни играчи – или „злонамерени“, както ги описва президентът на Северна Македония Стево Пендаровски в интервю за „Катимерини“ – за да прокарват своите интереси. Дали върховните жреци на балканския иредентизъм усещат предстоящите проблеми и бързат да оформят дневния си ред?

Мнозина виждат опасност цялото следвоенно уреждане на района да се разпадне с плачевни последици. Бившият американски посланик в Белград Уилям Монтгомъри (този, който преди да бъде назначен там, ръководеше кампанията за свалянето на сръбския силов лидер Слободан Милошевич през 2000 г.) заяви наскоро пред хърватската телевизия опасенията си, че на Балканите могат да избухнат нови конфликти, защото, както каза той, нито един от проблемите не е решен, и предупреди, че районът вече не е приоритет за външната политика на САЩ. Този факт, постепенното отслабване на интереса на САЩ към региона в името на други геополитически приоритети – Тихия океан, Китай, по-широкия регион на Източна Азия – кара някои да настръхнат.

Именно американците наложиха картата на Балканите след гражданската война и продължават да бъдат гарант на споразуменията, които са в основата на съществуващия мир и стабилност. Независимо дали ни харесва, или не, САЩ са доминиращата сила в региона и липсата им ще създаде опасна празнина, която ще отприщи центробежни националистически и иредентистки сили, достатъчно мощни, за да потопят района в хаос. Дали в действителност Съединените щати ще се изтеглят от района, знаят само те; този страх обаче е широко разпространен. Дипломати и политици с тревога се опитват да си представят следващия ден на Балканите, без мощната американска ръка върху контролните механизми, която гарантира мира и стабилността и поддържа геополитическите съюзи.

До неотдавна отговорът можеше да бъде: Американците си тръгват, но французите, германците и Европейският съюз идват. Вече не. Изглежда, че обществата от Западните Балкани са загубили доверие в Европа. Всяка от силите на ЕС участва в своя дискретна игра за надмощие, за да прокарва своите държавни и икономически интереси. Нежеланието на Брюксел да придвижи процеса на членство на кандидатите за членство разпространи разочарование сред хората, които усещат, че европейците ги мамят. Както проевропейските лидери, така и хората на улицата изглеждат уморени.

В един момент френският президент Еманюел Макрон блокира преговорите с Албания и Северна Македония, за да се пазари с Берлин; в друг момент Гърция или България ги спират заради исторически конфликти; дори напускащият поста си германски канцлер Ангела Меркел, която тръбеше за стратегията за интеграция на Западните Балкани в ЕС, им заби нож в гърба на неотдавнашната среща на върха ЕС-Западни Балкани в Любляна, като блокира предложението на словенското председателство да определи 2030 г. като целева дата за приключване на преговорите за присъединяване. В страните от Западните Балкани преобладава убеждението, че „те не ни искат“.

Руското предложение

„Съединените щати не присъстват толкова много в района, имат други глобални приоритети, а европейците рядко представят общ фронт по много въпроси. Европейската перспектива губи своята привлекателност и все повече хора в района търсят други алтернативи“, предупреди Пендаровски, намеквайки за руското предложение, което се разпространява на Балканите, за присъединяване към Евразийския съюз.

В атмосферата на безпокойство за следващия ден на Балканите, без американците, все по-силно се чуват гласове за ново преподреждане на границите, което да помогне за окончателното решаване на трите „горещи“ исторически въпроса в региона (албански, македонски, сръбски). Неслучайно през пролетта на миналата година в дипломатическите среди и медиите на Западните Балкани беше разпространен неофициален документ, приписван на словенския премиер Янез Янша – той го отрече – и предизвика вълнение. Сред предложенията в него бяха „мирна подялба“ на Босна и Херцеговина, като Хърватия и Сърбия анексират етнически хомогенни територии, обединение на Албания и Косово и автономия за контролираното от сърбите Северно Косово.

„Промяната на границите би отворила кутията на Пандора“, заяви тогавашният върховен представител за Босна Валентин Инцко. „Ако някой иска да мисли за промяна на границите, трябва първо да посети военните гробища от Франция до Сталинград.“ Би Би Си коментира, че неофициалният документ прилича на „етнонационалистически списък с желания от 90-те години на миналия век“.

Размяна на земи

Защо една нова размяна на територии и население на Балканите е плашеща? Истината е, че има много горещи точки на конфликти, готови да избухнат, особено в две държави – Босна и Херцеговина и Косово, които остават нестабилни, Босна повече от Косово.

„Така че, защо да не се осъществи „мирен трансфер“ между двата столични центъра, Белград и Тирана, и веднъж завинаги да се решат сръбският и албанският въпрос, като се обезсили национализмът?“, казват някои.

Отговарят първо тези, които тази перспектива плаши, защото етническата смесица сред балканското население, особено в бивша Югославия, е такава, че разделянето е невъзможно, освен ако не бъде наложено с меч, както се случи по време на югославските войни през 90-те години на ХХ век, което означава повече конфликти и повече кръв.

Второ, да предположим, че албанците и сърбите по някакъв начин постигнат споразумение. Какъв ще бъде резултатът? Сърбите ще присъединят земи от Босна, Хърватия, Косово и Черна гора и ще създадат „Велика Сърбия“. Нейният аналог ще бъде „Велика Албания“ чрез обединяване на „държавата-майка“ с останалата част от Косово, западните провинции на Северна Македония (Тетово), части от Черна гора и Южна Албания и, разбира се, Чамерия – област, която почти изцяло се намира в гръцката област Епир. В отговор на това България предявява претенции към останалата част от Северна Македония, Хърватия – към Херцеговина и така на Балканите се появяват две разширени държави, а балансът на силите, в който в момента никоя сила не доминира, е нарушен.

Дали Гърция и Турция ще търпят другите да се растат като територия около тях или дори, в случая с Гърция, за тяхна сметка? Дали европейските, американските и руските интереси ще допуснат нова геополитическа реалност на Балканите? В този случай портите на ада ще се отворят и затова хората се плашат от перспективата за изтегляне на САЩ.

Преопакован национализъм

Гореспоменатият неофициален документ не е първият, който насърчава подобни сценарии и разпалва апетити. Такива пожелания под формата на предложения и сценарии относно уреждането на въпросите циркулират от време на време, главно от политици и етнически теоретици както в Тирана, така и в Белград. Напоследък тези предложения се преработват, за да успокоят страховете на онези, които предвиждат нови конфликти.

Така албанците замениха „Велика Албания“ в своята реторика с „Естествена Албания“ или, в зависимост от аудиторията, с „Национален съюз на албанците“, в който включват своите етнически братя в Косово, Северна Македония, Южна Сърбия, Черна гора и, по-смелите, в гръцки Епир, където почти не са останали чамове, но където някои членове на прогоненото население и техните потомци се надяват да се завърнат.

Сърбите, на мястото на догмата на Милошевич „всички сърби в една Сърбия“, предлагат по-приятната цел за „сръбски свят“, което, разбира се, би означавало анексиране на частите от Босна, Хърватия, Косово и Черна гора, където живеят (или са живели, в случая с Хърватия) сърби. Този въпрос, за промяната в реториката, но не и в съдържанието, беше ясно изказан от лидера на Черна гора Мило Джуканович.

Българите не говорят открито за „Велика България“, но подтиквани от твърдите националисти, в дневния ред на двустранните отношения със Северна Македония, както и с ЕС, са включили разказа „една нация, две държави“, като Северна Македония се смята само за заблудена овца, изгубена по време на конфликтите от 19 и началото на 20 век, която при правилен ход на историята ще се присъедини отново към националното стадо. Тази реторика засилва опасенията за възраждане на национализма, иредентизма и ново балканско безумие.

Американците и европейците от време на време остро критикуват официалните лица както в Албания, така и в Косово заради иредентистки изявления и изказвания за обединение на двете държави, но етническите албански лидери няма да променят реториката си. В меморандум до Министерството на Европа и външните работи на Албания Държавният департамент на САЩ изрази загрижеността си от позицията на албанското ръководство, като отбеляза, че то не само насърчава подстрекателско поведение и отклонява вниманието от приоритетите на региона, но и че потенциално подбужда към насилие, подкопава мира и стабилността и влияе на двустранните отношения. В меморандума се призовава Албания да не принуждава САЩ да я осъдят публично.

Флориан К. Файерабенд, експерт по въпросите на Югоизточна Европа във фондация „Конрад Аденауер“, осъди с тези думи изявленията на Еди Рама за конфедерация Албания-Косово: „Мечтите за Велика Албания, Велика Сърбия или Велика Хърватия нямат място в 21-ви век. Всички знаем до какво доведе югославският иредентизъм през 20-и век. Оплаквахме стотици хиляди жертви. Но когато тези планове се появяват отново в изявленията, ние сме обезпокоени. Общата европейска сграда е точно обратното на националистическо-популистката политика“.

Докъде ще доведе това параноично говорене и кой, освен американците, може да му сложи край? Засега и докато американците са играчи в региона, никой не смее да осъществи тези планове – нито в дипломатически, нито във военен план.

Изпълнителна заповед на Байдън

На 8 юни президентът на САЩ Джо Байдън издаде изпълнителна заповед („Executive Order on Blocking Property And Suspending Entry Into The United States Of Certain Persons Contributing To The Destabilizing Situation In The Western Balkans“), с която заплашва със санкции всеки, който е отговорен или съучастник или който „пряко или косвено е участвал в нарушение или действие, което е възпрепятствало или застрашило изпълнението на всяко регионално споразумение за сигурност, мир, сътрудничество или взаимно признаване, или рамка, или механизъм за отчетност, свързани със Западните Балкани… включително Преспанското споразумение от 2018 г.; Охридското рамково споразумение от 2001 г.; Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН; Дейтънските споразумения; или заключенията на Съвета на Конференцията за прилагане на мира, проведена в Лондон през декември 1995 г. „

Това беше послание към всеки, който възнамерява да наруши сегашния баланс на силите, че САЩ няма да позволят това да се случи.

Това обаче беше преди провала при изтеглянето от Афганистан, нито пък САЩ все още бяха обявили завъртането на външната си политика към Югоизточна Азия и Тихия океан, което отразяваше новите геополитически приоритети на Вашингтон. Най-вероятно в близко бъдеще няма да видим сцени като в Кабул, при които американски войници се тълпят по летищата, за да се върнат у дома.

Както и да се развиват регионалните дела, сигурно е, че САЩ няма да изтеглят военното си присъствие от Гърция (пристанището Александруполис), България и Румъния, считани за изключително важни за техните ходове в Босфора, Черно море, Украйна и Кавказ. Остава да се види какво планират те да направят със Западните Балкани. Там равновесието е толкова променливо и крехко, а сблъсъкът за влияние с Русия – толкова голям, че дори само представата за напускането на американците може да доведе до опасни сътресения./БГНЕС

Анализът е публикуван във в. „Катимерини“. Заглавието е на редакцията.