Тази седмица поведението на Делян Пеевски в парламентарната зала бе заснето от всички камери, бе тиражирано във всички медии. Поведение, което от мнозина бе интерпретирано като безочието на тази персона, която дефилира в публичното пространство хем като себе си, хем като привилегированото протеже на самоуверения стопанин на сараите.
За пореден път г-н Пеевски изрече високомерни и нагли наставнически думи към акад. Николай Денков – премиерът, който успява не само спокойно и аргументирано да намали децибелите на ежедневния политическия крясък, но и да демонстрира последователно отстояване на позиции въпреки противоречията в коалицията.
Едва в сряда, 29 ноември, „Продължаваме промяната“ (ПП) осъди тези атаки – твърде закъсняла реакция и без необходимата острота. Защото надали има друга фигура, в която да се концентрира толкова еднозначно синтезът на корумпираната власт , колкото в следващия председател на ДПС.
Неговата предизвестена и гарантирана бъдеща роля не само не показва, че се е променил „за добро“ (по Даниел Лорер), а подсказва самонадеяността на един „подизпълнител“, предварително осребрил всички стъпала в своята кариера.
Да си припомним всичко това за Пеевски
Нима това не е ясно на коментаторите и наблюдателите на публичните салони? Нима кариерата на Пеевски не се случи пред цялото общество? Нима не помним как като 21-годишен той бе назначен за парламентарен секретар, без да има образователен ценз? И как няколко години по-късно стана най-младият заместник-министър в историята на България?
Десет години изминаха от гласуването на онази извънредна точка в дневния ред на парламента, когато премиерът Пламен Орешарски представи кандидатурата на Делян Пеевски за председател на Държавната агенция за национална сигурност. Част от народните представители в сегашния парламент тогава са били в тийнейджърска възраст. А някои от тях са ходели прави под масата, когато същият Пеевски – години по-рано – беше уличен за източване на средства от Държавния резерв.
(Няма го Алексей Петров да разкаже как са стояли нещата в онези години. Вероятно той е знаел много. А знанията понякога убиват.)
Преди десет години Бойко Борисов беше „толкова сащисан“ от номинацията на Пеевски, та чак призова Орешарски „да си хвърли оставката“, ако има „малко чест и доблест“. Днес Борисов стои безсрамно и безславно в обкръжението на човека, когото навремето някои нарекоха „политическия Франкенщайн“.
„Политическият Франкенщайн“ се движи в коридорите на властта с тежкото клеймо на санкциите по закона Магнитски. Не можем да прочетем какво пише в дебелото досие, довело до тази санкция. Но можем да си припомним как растеше пред очите на обществото този предприемач, медиен магнат, политик, син на майка си и син на ДПС. Това досие със сигурност може да послужи за сценарий на забележителен криминален сериал. С много сезони и много герои.
Нека споменем и неговия принос към общественото здраве: има такъв! Именно публичното негодувание срещу арогантния знак за овладяване на държавата, наречено ДАНСwithme, създаде гражданските движения „Протестна мрежа“, „Правосъдие за всеки“ и поиска отговор на въпроса „Кой?“.
Днес едни не знаят, а други помнят, но мълчат
Днес правосъдието продължава да „не е за всеки“, а на въпроса „Кой?“ все още няма отговор.
Днес утрешният председател на ДПС върви сред рояк от репортери и репортерки. Тема, която има отношение към деформациите в публичното поведение на българските медии. Именно медийните огледала уголемяват и придават допълнителна тежест на речитативите на този претендент за всички постове.
Някои от журналистите не знаят, други не помнят, трети знаят, но мълчат.
Онова, което става в ДПС, си остава в ДПС. Предстоят избори. Зависи ли изборът на нейния председател от членовете на тази партия?
Ето как стигнахме до един безсмислен въпрос. Десетилетия наред от това, дали някой се осмелява да започне разговор на тази тема, зависи дали семейството му ще има дърва за зимата… Номинацията на Пеевски за председател на ДПС е типичен пример за феодализация на вота. И за мълчанието на агнетата.
Вместо послепис
Преди десет години десетки жители на Кърджали се бяха осмелили да протестират срещу правителството на Орешарски и тогавашното назначение на Делян Пеевски, защото Пеевски – както бяха заявили те – е опасен за националната сигурност и самият той трябва да бъде разследван. Тогава протестът беше мълчалив. Хората се бяха събрали тихо и кротко пред паметника на Васил Левски в града.
Днес краят остава за вас.
Коментарът на Еми Барух е публикуван в Дойче Веле. Заглавието е на ДЕБАТИ. БГ.
Още актуални коментари – четете тук
