„Мелодията представлява мисъл, движение и душата на музикалния шедевър“, заявява Дмитрий Шостакович, видният руски и съветски композитор, от чието раждане днес минават 120 години. Той вярва, че истинската музика би трябвало да изразява само хуманистични чувства и напредничави идеи.
Шостакович е една от най-впечатляващите и сложни фигури в историята на световната музика, отбелязва списание „Музыкальная жизнь“. Според музиковеди като Елизабет Уилсън, Дейвид Фанинг и Соломон Волков, той е творец, който е принуден да компрометира между официалното признание и страха от репресии, а неговото творчество е патетично свидетелство за сблъсъка на гения с тоталитарния съветски режим, изразявайки тихият бунт на цяло едно поколение в СССР.
Роден през 1906 г. в Санкт Петербург (преименуван на Ленинград след смъртта на Ленин през 1924 г.) в семейство с руско-полски корени, Шостакович демонстрира изискания си музикален талант още от малък. Той завършва пиано и композиция в Ленинградската консерватория. Неговата дипломна работа, Първата симфония, написана едва на 19 години, бързо се превръща в световен хит. Младият композитор незабавно е признат за водеща фигура на новото съветско изкуство. Ранният му творчество е изпълнено с изобретателност, авангардизъм, хумор и острота, отразяващи духа на 20-те години, пише в Енциклопедия „Британика“.
Ситуацията обаче рязко се променя през януари 1936 г., когато Йосиф Сталин посещава операта на Шостакович „Лейди Макбет от Мценска околия“. Съветският лидер напуска залата гневен, а два дни по-късно в „Правда“ излиза унищожителна статия с названия „Бъркотия вместо музика“. Работата на композитора е обявена за „формалистична“, „антинародна“ и „буржоазна“. В ерата на Големия терор в СССР, това обладава смъртна опасност. Приятели и членове на семейството му започват да изчезват в ГУЛАГ, а Шостакович дълго време спи с куфарче вратата, очаквайки арест от съветските тайни служби – НКВД.
В условия на огромен психологически стрес през 1937 г. той завършва Петата симфония – официално предизвикана от правителството като „творчески отговор на конструктивната критика“. Въпреки привидния триумф и класически характер, под повърхността стои дълбок трагизъм. Финалният марш не е искрено тържествен, а е насилствено извлечен, мъчителен възглас. Публиката на премиерата моментално го осъзнава – хората в залата плачат по време на бавната част, а аплодисментите продължават над 30 минути. Шостакович открива уникален език: „езоповия“ език в музиката, отбелязват изследователи в сборника с академични статии за живота и музиката на композитора Shostakovich Studies, публикуван от Cambridge University Press.
Втората световна война носи нови трудности за Шостакович. По време на непоносимата нацистка блокада на Ленинград през 1941 г. той композира Седма симфония „Ленинградска“. Снимката му с каска на покрива на Ленинградската консерватория обикаля световните медии, символизирайки антифашисткото съпротивление. Когато партитурата е пренесена през фронтовата линия и изпълнена в опустошения град от оцелели музиканти, тя представя триумфа на човешкия дух над варварството.
Шостакович многократно е награждаван с най-високите съветски държавни отличия – сред които Ленинска и пет Сталински премии. Въпреки това, той редовно е заклеймяван от тоталитарния режим като „буржоазен формалист“. Сталин нарочно използва тази покорна политика на „моркова и тоягата“, за да държи композитора в постоянен страх за живота му и да поддържа творческата му независимост. За диктатора Шостакович е твърде ценен за международния престиж на СССР, особено след Седма симфония, за да бъде просто ликвидиран в ГУЛАГ, подчертава музикалният критик на „Ню Йоркър“, Алекс Рос.
След войната обаче репресиите срещу интелектуалците в Съветския съюз се възобновяват. През 1948 г. новата вълна на политически терор отново оставя композитора извън закона. Творчеството му е отново заклеймявано, той е уволнен от консерваторията и принуден да пише патриотични оди, за да изхрани семейството си, докато истинските му, дълбоки творби, като Концерт за цигулка № 1, остава скрити в чекмеджето „за по-добри времена“ до смъртта на Сталин през 1953 г.
Останал без постоянна работа, Шостакович започва да композира филмова музика и продава партитури от личната си библиотека, за да осигури прехраната на семейството си. През 1958 г. новият съветски режим под Никита Хрушчов „помилва“ композитора и той отново става преподавател в Ленинградската консерватория.
Една от най-големите лични драми на Шостакович е принудителният му прием в Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) през 1960 г. под натиск от Хрушчов. Причината е, че съветският лидер иска авторитетният композитор да ръководи Съюза на композиторите на РСФСР, но по номенклатурните правила, за да е така, той трябва да е член на партията.
Приятелите спомнят, че Шостакович е плакал от срам и безсилие, чувствайки се пречупен от системата, която така дълго мразил. Все пак, неговият дух на съпротива остава в музиката. Тринадесетата му симфония „Бабий Яр“ открито разглежда проблема с антисемитизма в СССР, предизвиквайки ново напрежение с властите. Без да бъде евреин, композиторът ненавижда антисемитизма, който е държавна политика в Съветския съюз. За него нацизмът, антисемитизмът и терорът в Съветския съюз символизират антихуманизма.
Неговият Втори валс, известен в целия свят и като „Руски валс“, е най-разпознаваемото произведение сред широката публика. Написан през 1938 г., този меланхоличен и кинематографичен валс става още по-популярен след като режисьорът Стенли Кубрик го използва в „Широко затворени очи“ 60 години по-късно. Късното творчество на композитора е обсебено от мрачни теми, философия и размисли за смъртта и преходността на живота.
Концертът за виолончело № 1 в ми-бемол мажор, оп. 107 е написан през 1959 г. за близкия му приятел, легендарния виолончелист Мстислав Ростропович. Произведението е изключително технически сложно, динамично и драматично, днес е основна част от репертоара на всеки значим виолончелист, според френското музикално списание ResMusica.
Струнен квартет № 8 е написан само за три дни през 1960 г. в Дрезден. Официално е посветен на „жертвите на фашизма и войната“, но Шостакович признава в писмата си, че го е създал за себе си като автореквием. Произведението е изключително мрачно и личностно, носейки интимен характер.
Уникалността на Шостакович в музикалното изкуство се проявява в често използвания монограм DSCH. Той трансформира буквите от името си, написани на немски (Dmitri Schostakowitsch), в четири конкретни ноти, които стават неговият скрит музикален подпис, вграден в най-забележителните му произведения.
Шостакович е номиниран за награда „Оскар“ за музиката си във филма „Хованщина“ и е двойно номиниран за „Грами“ – за Концерт за пиано и оркестър № 2 и за Седма симфония.
Геният на ХХ век е автор на 15 симфонии, 15 струнни квартета, 6 инструментални концерта (2 за пиано, 2 за цигулка и 2 за виолончело), две опери, три балета, оркестрови сюити, множество произведения за камерна музика, както и музика за филми и театрални постановки.
Доказателство за мястото на Шостакович в културния контекст на ХХ век е неговото членство в най-престижните академични и културни институции. Той е почетен член на Шведската кралска музикална академия (1954), Италианската академия Санта Чечилия (1956), Кралската музикална академия на Великобритания (1958) и Сръбската академия на науките и изкуствата (1965), командир е на Ордена на изкуствата и литературата (Франция, 1958), почетен доктор на Оксфордския университет (1958), член е на Националната академия на науките на САЩ (1959), член-кореспондент на Баварската академия за изящни изкуства (1968) и на Френската академия за изящни изкуства (1975) и много други.
Шостакович страдал от различни здравословни проблеми и въпреки тежкото си състояние, той композира до последния си дъх. Умира на 9 август 1975 г. в Москва и е погребан с държавни почести в Новодевическото гробище.
„Обичайте и изучавайте великото изкуство на музиката. То ще ви отведе в свят на възвишени чувства и мисли. Музиката ще ви обогати духовно и ще ви разкрие нови, непознати сили в себе си. Чрез нея ще видите живота в нова светлина“, прояснява Дмитрий Шостакович в своите изказвания, събрани в сборника с его статии, речи и писма „За времето и за себе си“, публикуван в Москва през 1980 г.
„Час ЛИК“ на БТА представлява пространство за срещи с важните личности на българската култура, наука, образование и религия. Подкастът може да бъде проследен на официалния сайт и на YouTube канала на БТА.
