Насилието в България: четири причини хората да са гневни

Обезобразяването с макетно ножче на 18-годишната Дебора поведе медийния дневен ред и вдигна мощна протестна вълна из страната, каквато не помня да е предизвиквала друга проява на битова престъпност, включително и групови убийства. Тласък, разбира се, даде и очевидната садистичност на деянието, която те кара да настръхнеш. Всичко това само отключва веригата от причини за граждански гняв, която води към дълбините на социалните отношения днес у нас.

Правосъдието е неефективно и се поддава на натиск

Първата от тях е неефективността на правораздавателната система, която е в състояние да пусне извършителя да си отиде вкъщи, въпреки че е „с трайно изградени престъпни навици“. И въпреки че снимките на жертвата са като кадри от филм на ужасите.

Втората причина е, че неефективността едва ли би могла да бъде резултат на чак такава професионална немара, по-вероятно е да е изиграна под натиск, най-вероятно корупционен. Може да има спор кой му се е поддал – независимо, че върху съдийката основно се стовариха упреците и обидите, изглежда най-малко подозрителна, защото е длъжна по закон да се съобрази с мярката за неотклонение, предложена от прокурора. Това прави него далеч по-подозрителен, особено във взаимодействието му с полицията, която кой знае защо не включва случая в бюлетина си, каквато ѝ е практиката. Тук се открива възможност за правораздавателната система поне сега да демонстрира ефективност и да разследва дали и върху кого в собствените ѝ редици е имало натиск в хипотеза за съучастие в престъплението.

Патриотизмът легитимира мачизма, а мачизмът легитимира насилието

Третата причина за гражданския гняв е нежеланието на гражданите повече да нормализират насилието и да го приемат като нещо, разбиращо се от само себе си, към което държавните органи могат да се отнасят формално и дори да го прикриват. И по-специално насилието върху жената зад стените на дома. Определен типаж български мъже са си присвоили правото не само да го упражняват, но и да го считат за израз на мачизъм и патриотизъм, които в нашите условия се оказват едно и също. Патриотизмът легитимира мачизма, а мачизмът легитимира насилието спрямо слабия пол. Героят от Стара Загора е направо „жива картина“ на въпросния типаж – от татуировката, през излъчването и заканите, до посегателствата.

Четвъртата причина, поради която се генерира граждански гняв, е продължаващото политическото бездействие спрямо насилието. Едва сега, заради случая в Стара Загора, Народното събрание се събира извънредно по темата. Но освен бездействащи, има и политически партии у нас, които фактически подкрепят насилието. Националистите в предишната си партийна гарнитура спряха ратифицирането на Истанбулската конвенция. Те я превърнаха във фалшива новина по добре разработения им метод: тръбят по медиите, че тя налага трети пол, джендъри и какви ли не други измислици, като разчитат, че малцината ще я прочетат, за да констатират, че няма нищо такова. Така блокираха същинската ѝ функция да въведе мерки срещу домашното насилие, за да могат патриотите мачисти на спокойствие да бият жените си.

Следващата националистична гарнитура в лицето на „Възраждане“ направо вкара в политическия си репертоар насилието. Както словесното – с непозната в агресивността си реч на омразата, така и физическото – със заплахи, когато дойдат на власт, да подложат на унищожение опонентите си. И особено със задъханата си пропаганда в полза на руската инвазия в Украйна, която чак оставя впечатление, че завиждат на Путин за възможността му да извършва насилие в такава мащаби.

Заедно с това те ни най-малко не изпускат и старите националистични стигми. „Възраждане систематично използва антисемитизъм, насажда омраза и ненавист към бежанци, роми, както и към представители на ЛГБТИ общността“. Цитатът е от сигнал от 31 юли на Българския хелзински комитет, подкрепен от множество интелектуалци и общественици, до прокуратурата за разпускане на партията заради „използване и подбуждане към насилие“.

Как реагираха медиите и къде сбъркаха

Явно нетърпимостта към насилниците в тяхната безнаказаност стигна до точката, когато, за да им се противопоставят, гражданите започват да се организират по собствен почин. И тук става въпрос за насилниците от всички категории – битови, политически, геополитически. Убеден съм, че значителна част от протестиращите в София сега в защита на обезобразената Дебора съвпадат с протестиращите преди в защита на нападната Украйна.

Няма две мнения, медийното отразяване на протестите по повод старозагорската драма и на темата като цяло бе повече от наситено, даже с доза преекспониране. За съжаление, пак не бяха избегнати казуси на вторична виктимизация, когато, за да отговориш на очакването за сензации от страна на публиката, не щадиш достатъчно чувствата на жертвите и близките им. В случая такъв казус беше показването на снимки на раненото момиче, което е нарушение на етичните стандарти на журналистиката. Без значение дали родните са съгласни или не, защото в ситуация на стрес могат да вземат решения, за които после те или Дебора да съжаляват.

По-същественият проблем на отразяването обаче е друг, то спря до обсъждане на първата и втората причина за гражданския гняв – нарушенията в процедурите на правораздаването, без да стигне до политическата отговорност и отговорността на самите медии. Като под команда спряха първоначалните интерпретации, които обвързваха насилието в битовите му прояви с политическите му употреби от „Възраждане“ или геополитическото му оправдаване от руската пропаганда. И това сякаш стана в синхрон с руските проксита, които се хвърлиха да бранят себеподобните си, а най-нахалните от тях дори се опитваха да припишат мачиста патриот на евроатлантическите кръгове. С тази си половинчатост медийният образ на драмата подсилва подозрението, че руската пропаганда, всеотдайно огласявана от „Възраждане“, прониква у нас не само с „опорките“ си, но и като модел на мислене.

Всъщност, още не е късно медийният образ да бъде поправен…

Анализът на проф. Георги Лозанов е публикуван в „ДОЙЧЕ ВЕЛЕ„.

Още актуални анализи – четете тук