Румен Радев критикува правителства, води политически битки и всява масови страхове. Това се случва, защото институцията на президента е една дълбоко объркана конструкция, а такава динамика е изпитание за крехката човешка душа.
Президентът Румен Радев обобщи задачите на поредното служебно правителство с изрази като „тежко наследство“ и дори „хаос и разруха“.
Има ли Радев голяма цел или се е объркал от власт и въртележка от служебни правителства? Той беше критик на ГЕРБ-ДПС-Гешев, стана популярен и много хора извън електората на БСП гласуваха за него. Днес се върна към своя по-свойствен образ, за който се знаеше и преди, но конфликтът с ГЕРБ го засенчваше.
На първо място про-руската му позиция за Крим изглежда няма аналог в ЕС (освен Орбан или някой друг националист/опортюнист). Радев ще остане известен с изречението за Крим „Е, чий да е, руски е“, без никаква оценка, съждение, дори мнение за анексията.
На второ, винаги е бил безусловно против санкциите след 2014 година. Отдавна никой не го е питал дали и днес е против. Не е зле в голяма обществена медия някой по-вироглав журналист да го натисне по темата.
Радев винаги е бил категорично против санкциите във връзка с анексията на Крим.
Дали и днес е против санкциите срещу Русия?
На трето, Радев упорито е против военна помощ за Украйна. Той знае, че от България към Украйна пътува оръжие, но през търговски сделки, а не като помощ. По този повод бившият вицепремиер Асен Василев каза, че президентът се държи „позорно“.
На четвърто, правителството на Радев, изглежда с негово настояване, ще направи опит да възстанови скъсаните връзки с „Газпром“. Това са срамни поклони пред Русия, чиято газова компания е инструмент за международен шантаж.
А какво прави Радев във вътрешен план? Трудно е да се отдели вътрешен от външен, тъй като Русия е стъпила здраво в България и провежда акции, станали популярни като „хибридна война“. Но дори условно да отделим вътрешната политика:
Какви ги върши Радев тук?
На първо място той стана критик на правителствата, какъвто може да бъде само президент в президентски конституционен режим. Така той играе роля на държавен глава, който не „олицетворява единството на нацията“ по смисъла на Конституцията на Република България, а „единството на политическата линия“, зад която той самият застава, независимо от всякакъв парламент, партии, правителства.
На второ, нещо повече, Радев се намесва явно и арогантно във вътрешнопартийните битки на социалистическата партия, без която нямаше да е президент. Той има право да симпатизира на опозицията на настоящото ръководство на БСП. Но да води публично битка с него е нередно, непристойно, противно на конституционната идея, дори да не противоречи на буквата за основния закон.
На трето, в критиките той премина към реторика, неуместна за парламентарна демокрация. От троснато началническо „очаквам от правителството еди-какво-си“ до „тежко наследство“, до „хаос и разруха“, та чак до провъзгласяване на задачи, които приличат на намерения за спасяване на нацията.
Вместо да се ограничи до административните задачи по организация на изборите премиерът Гълъб Донев зачете на висок глас Откровението на Йоан. Ще създава „кризисен щаб“, който ще оправя „тежката ситуация“, ще разкрие как се е стигнало до „хаос и разруха“ и ще помага на избирателя да „направи правилен избор“.
Но откъде накъде назначени отгоре чиновници ще се упражняват в електорална педагогика? Ако все пак има риск от „хаос“, той се поражда от самите внушения за „хаос“, тъй като обективен хаос няма. Тези изявления целят всяване на масови страхове, която цел е противоположна на идеята за президентска институция.
Защо изобщо става така?
Това е случайна невъздържаност и лична вендета или нещо повече?
Институцията на президента в Конституцията е една дълбоко объркана конструкция. Основният концептуален дефект е в дисбаланса, при който се преминава от максималната демократична легитимност на прекия избор към слаби представителни правомощия и отсъствие на изпълнителни компетенции, а оттам по силата на конюнктурни причини към свръх-правомощието да се творят служебни правителства.
Такава динамика е изпитание за крехката човешка душа.
Служебното правителство според решение на Конституционния съд има всички компетенции на редовното. Държавата трябва да се управлява и не може да се прави списък какво може и какво не може едно служебно правителство. Но тази неизбежност води до абсурдна конституционна конструкция. Не само в практиката, както видяхме по-горе, но и фундаментално-теоретично.
По време на служебен кабинет формата на управление се сменя от парламентарна към президентска. Изглежда абстрактно и мъгляво, но точно това се случва пред очите ни. И е необяснимо как подобна трансформация не се обсъжда и поставя под въпрос.
Най-вероятно на България ѝ предстоят нетрайни парламенти, разпадащи се мнозинства, извънредни избори. Това би означавало все по-често да се назначават служебни правителства. Иска ли България да стане махало, което се люлее между парламентарен и президентски режим? И да има президенти, които си чакат звездния миг да бъдат върховни лидери без контрол.
За промени във формата на управление Конституцията предвижда Велико народно събрание. Но всъщност формата на управление се сменя без проблем при назначаване на служебни правителства, а напоследък доста често. Когато един хубав ден здравият разум вземе нещата в свои ръце, президентската институция ще бъде сериозно коригирана, а служебното правителство заличено от Конституцията.
Текстът е публикуван в „Свободна Европа„, заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
Още актуални коментари – четете тук
