Основателно е мнението, че един национален празник трябва да обединява, а не да разделя гражданите на една страна. От това обаче следват и някои допълнителни изводи. Ако един такъв национален празник бъде силово отменен – да речем с обикновено парламентарно мнозинство – разделението ще продължи и ще се радикализира. Резултатът ще бъде съдаването на два национални празника. Един – нов, официален, аргументиран, и един стар, отменен, но силно мотивиращ „изгубилата“ страна не просто да продължи да го празнува, но и да го превърне в знаме срещу другата част от обществото, избрала нов национален празничен ден.
Изходът е процес, който ние не умеем да водим и да реализираме в нашия публичен живот. За да сменим националния празник – нека започнем с общо признание, че 3 март – независимо от противопоставените мнения – е важен ден за българската история и българското общество. Някои го празнуват и ценят защото на този ден любимата им Русия е подписала договор, който те си мислят, че е създал обединена и независима българска държава. Не можете да им обясните, че договорът е предварителен, а клаузите му – водещи към друг резултат, а не независимост на България. Другите, които са против този национален празник, все пак разбират, че подписването на договора в Сан Стефано е стъпка – значима стъпка по пътя на българската национална еманципация.
Ние можем да изберем друга дата за български национален ден. Моето мнение е, че този ден трябва да бъде 24 май. Просто защото наследството на Св. Св. Кирил и Методий, на Св. Климент Охридски и на Свети седмочисленици е превърнало България в източник на могъща духовна светлина за голяма част от Европа и света. Това е нетленен, неунищожим принос на България към света и затова трябва да бъде фокуса на нашата идентичност, източника на нашата гордост, че принадлежим към една могъща духовна традиция, превърнала Словото, Благата вест на Христа достъпна за много други народи, освен българския.
Разбира се, можем да изберем за наш национален ден и 6 септември – един от малкото случаи, в които българите се обединяват около значима цел и постигат значими резултати. Можем да се спрем и на 22 септември – денят на националната независимост, макар и по-скоро във формално-юридически, отколкото в практически план. Няма по-независим акт от този на Стефан Стамболов да отхвърли руския имперски диктат върху България.
Когато изберем някоя от тези дати за нов национален празник на България, ние трябва да оставим 3 март като важен – значим празник за българската история – дата, на която сме се придвижили към националната си еманципация, макар и без да участваме в създаването и подписването на този договорен акт. Именно защото не сме участвали – не можем да го празнуваме като наш национален празник. Но можем и трябва да го празнуваме като ден, на който е финализирана Освободителната война – в която българите, опълченци и много други – са дали всичко от себе си, за да подпомогнат победата на Русия във войната срещу Високата порта.
Ако подходим по този начин – прагматично и уравновесено, ако се съобразим с позициите на другата част от обществото, с която не сме съгласни да празнуваме 3 март като национален празник, ще успеем да направим необходимия преход към нов национален ден – празник на България по-спокоен, по-гладък и ще имаме някакъв шанс постепенно да убедим и другите, че избраният от нас празник е проява на истинската дълбока идентичност на българския национален живот.
Текстът е публикуван във фейсбук профила на автора. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
Още актуални коментари – четете тук
Държавата ни ще я бъде, докато помни и празнува Трети март. Паметта има за цел да пази спомена за историческата истина, а тя е, че третата българска държава е отвоювана от Русия след пет века бездържавие под османски гнет. Няма как цял един народ да е обединен около една дата и това Минчев го знае прекрасно!