Студеното време откровено ме плаши и на температури, при които градусите падат под -10°, а навън има сняг, предпочитам да остана с топли чорапи, чаша чай и за предпочитане пред някоя камина. Затова когато се оказа, че някак съм се съгласила и съвсем доброволно и старателно съм попълнила една купчина документи, за да прекарам четири месеца във Вилнюс, Литва посред най-студените дни на годината, бях меко казано притеснена. И ако преди да пристигна, си мислех, че отивам на Северния полюс, бях още по-изненадана, когато отново някак против всичките ми инстинкти се оказах с билет за Хелзинки, откъдето трябваше да отпътувам за истинския Северен полюс. През декември…
Часът е 5:30 сутринта. Налични са 3 от 3 момичета, общо време на сън за последните 24 часа – 0 часа и 0 минути. Пътуването започва с придвижване от Вилнюс към Каунас – град в Литва и европейска столица на културата за 2022 година. Летището е малко, поради което всичко става бързо и в 11 часа сутринта вече сме в Хелзинки, където за мое успокоение сняг няма, но пък има лед, който също не е съвсем от помощ при придвижването ни из града. Навън все пак е студено, така че се концентрираме върху важните неща – две катедрали, коледен базар и две чанти с храна. Защото, както ни предупредиха, колкото по-на север във Финландия, толкова по-непосилни стават цените за обикновения балкански гражданин.
След тези жизненоважни задачи сме готови да отпътуваме за Лапландия. Поне физически, а на психическо ниво и към този момент ме обзема непонятен страх от замръзване под зелените светлини на Северното сияние.
И ако си мислите, че пътуването ще бъде кратко, защото е в рамките на една държава, лъжете се. Приблизително 15 часа ни отне да стигнем от Хелзинки до Саариселка, малко курортно градче, почти в самия край на планетата. През това време светът около нас бавно започва да губи цветовете си. И в един момент започваш да се чудиш има ли дърво, което не е бяло. Отговорът – не. Пътищата пък са покрити в лед, защото може би както и у нас, зимата ги е сварила неподготвена или пък защото се намираме в Лапландия. Не мога да ви кажа.
В Саариселка времето е успокояващо „топло“ – около -5°, поради което решаваме да предприемем първата разходка в снега с ясната цел да уловим Северното сияние – интересен феномен, доказващ относителността в човешките възприятия, защото при подобни обстоятелства в София бих решила, че e цяла лудост да се мисли за излизане при тези мразовити температури. Но за всеки случай слоевете дрехи са повече от обикновено. Достатъчно са тогава, когато вече и най-обикновените движения до определена степен са предизвикателство. Излизайки от малката дървена къщурка в 16 часа, ние виждаме, че навън вече е тъмно, а снегът нежно отразява малкото налична светлина.
Разходката ни води по отрупан със сняг път, дърветата са бели привидения под схлупеното небе, а ниските растения приличат на малки снежни скулптури, прекършили се под напора на тежестта. Изкачването не е лесна задача и след като на върха установяваме, че небето е покрито с облаци – следователно няма и следа от Северното сияние, решаваме да се върнем. Слизането се оказва по-лесно, защото в Лапландия шейни могат да се намерят навсякъде. Ако видиш някоя – твоя е. Предимството – прибирането е по-забавно, недостатъкът – голямата вероятност да се излезе извън пътя, където обаче никой не знае колко всъщност е дълбок снегът.
В продължение на 4 дни прекарвахме все повече време навън с надежда да видим Северното сияние. Няколко часа след скриването на слънцето, което по това време в Саариселка ставаше в 13 часа, се появявахме и ние, но пътуванията ни се оказваха все така безрезултатни.
Последен ден. Последна възможност. Имаме планирана разходка в гората със снегоходки. Обещаващо. Разходката започва със спускане по снега, но този път без шейна. Дълбоките преспи, белите дървета и мигащите в далечината светлинки карат природата да изглежда неземна, вълшебна. Изкачваме се измежду замръзналите клони и поглеждаме нагоре – все още нищо. Поне днес небето не е съвсем облачно. След 40-минутно крачене между преспите, разходката е към края си, а надеждите за Северно сияние са се изпарили. И точно тогава Аурора ни прави изненада – от небето се процежда малка зелена светлина, която почва своя магичен танц. 10 минути преминават в мълчание. Наблюдение. Възхищение от скритите тайнства на природата.
Резултатът: 1 на 0 за момичетата, заредени с приключенски дух. Но не съвсем. Природата ни разкри достатъчно, за да кажем, че ловът е бил частично успешен, но и все пак да имаме причина да се върнем отново тук, в Лапландия, където снегът господства над земята… А студът, в такива магични бели нощи студът лесно се забравя.
