Президентът Стоянов: Извърших три важни неща за България: на 4 февруари заложих целия си авторитет за разрешаване на най-драматичната политическа криза в историята на страната, второ, назначеният от мен служебен кабинет, незабавно подаде молба за членство в НАТО, и трето, успях да организирам първата визита на американски президент в България, която реши прозападната ориентация на страната ни.
Петър Стоянов е президент на България от 1997 до 2002 г. Той започва мандата си в разгара на политическата криза, последвала протестите срещу правителството на Жан Виденов. Развръзката на кризата е на 4 февруари, когато държавният глава отказва на БСП съставянето на ново правителство и така отваря пътя за нови парламентарни избори и приобщаването на страната към НАТО и Европейския съюз. В онзи момент популярността на Петър Стоянов достига безпрецедентните 91% („Общественото мнение в годините на прехода” – София, 2011) и е отличен с годишната европейска награда Лидер на Нова Европа за 1997 година за „изключителни постижения в изграждането на образа на България по света“.
– Господин президент, навършват се 21 г. от 4 февруари 1997 г., когато се сложи точка на най-голямата политическа криза в историята на нова България. Вие тогава бяхте главното действащо лице. Какво точно се случи? Наистина ли БСП спаси България с отказ да състави второ правителство?
– На 28 януари връчих на БСП мандат за съставяне на ново правителство. Конституцията ме задължаваше да го направя, тъй като предишното правителство начело с Жан Виденов, бе подало оставка и аз бях длъжен да дам нов мандат на най-голямата политическа сила в парламента. Бях напълно убеден, че едно ново правителство на БСП ще отдалечи страната за дълго, а може би и завинаги от основния ни приоритет, който вече бях прокламирал в президентската ми кампания, а именно членство в НАТО и ЕС. Трябва да припомня, че по онова време Чехия, Полша, Унгария, Словакия вече бяха подали своите молби за членство в НАТО, а само България не бе сторила това и на нас се гледаше като на бивш съветски сателит, който няма нито сили, нито желание да се нареди в тази редица.
Освен това искрено се страхувах, че масовите и справедливи протести на българските граждани срещу властта на БСП могат да доведат дори до гражданска война, хората бяха на улицата повече от месец – яростни и премръзнали, твърдо решени да променят бъдещето на страната. Затова призовах няколко пъти публично БСП да се откаже от съставянето на ново правителство.
Повторих го още веднъж и пред всички журналисти, дошли на Дондуков 2 при връчването на мандата. Заявих: „Искрено се надявам, че в името на България този мандат няма да бъде изпълнен”. На другия ден дадох специално интервю за вестник „Демокрация”, с категоричния призив: „Господин Добрев, в интерес на България, трябва да върнете мандата”. Уви това не се случи и на 4 февруари в 11.30 часа Георги Първанов и Николай Добрев дойдоха в президентството, за да ми връчат прословутата папка с нов състав на Министерски съвет. Съвсем очаквано за министър-председател беше номиниран Николай Добрев, за вицепремиер и министър на външните работи – Георги Пирински, за министър на отбраната – ген. Любен Петров, за министър на правосъдието – Любен Корнезов и т.н – цял един състав на министерски съвет. Имах само един позволен от Конституцията ход – да взема тази папка и да я внеса за гласуване в Народното събрание, в което БСП имаше абсолютно мнозинство от 125 души, а това правеше гласуването на новото правителство абсолютно сигурно.
Тогава предприех един отчаян ход – отказах да взема папката и свиках Консултативен съвет няколко часа след това. Всички представители на политическите сили се отзоваха и главният секретар на МВР Ламбов съвсем добросъвестно докладва, че ситуацията всеки момент може да стане неуправляема и вече никой не може да каже, какво ще се случи в утрешния ден. Основното чувство, което тегнеше над всички бе страхът от евентуална кървава развръзка на протестите. Затова позицията ми за отказ на БСП от мандата бе подкрепена от почти всички представители на политическите сили. Спомням си даже какво точно казах: ”Времето за игра на политика изтече, нямаме парламент, нямаме правителство, отговорността за всичко, което се случва нося аз, но не мога да нося тази отговорност, ако БСП настоява да състави правителство. Сега е последната възможност, ако искаме да спасим България.” Чак тогава представителите на БСП се съгласиха и се отказаха от нов кабинет. Пътят за парламентарните избори бе отворен, най-тежката политическа криза в историята на България приключи.
Президентът Петър Стоянов, носен на ръце от хората след решаването на кризата на 4 февруари.
По-късно бе съчинен митът, че Николай Добрев и Георги Първанов носели две папки – едната с готовия кабинет, а другата с отказ, което се доразви, в утвърденото медийно клише, че двамата са спасили България от кризата. След повече от 20 г. и зарязвайки всички съображения за скромност, трябва да кажа, че ако на 4 февруари сутринта бях взел папката с готовия състав на Министерски съвет и я бях внесъл в Народното събрание съдбата на България можеше да се развие по съвсем друг начин. Втора папка с отказ от мандат просто нямаше. Та нали, ако имаше аз щях да взема нея, щях да изляза пред хилядите протестиращи, обградили „Дондуков“ 2 по това време и да им кажа: „БСП се отказва от мандат, ние победихме!”. Така политическата криза щеше да приключи още в 12 на обяд и нямаше да има никаква нужда да свиквам Консултативния съвет следобед. Само че нещата не стояха така.
БСП бе принудена да се откаже от мандата едва в късния следобед на 4 февруари, след като последният им опит за съставяне на ново правителство пропадна на 4 февруари сутринта, защото отказах да приема папката с готовия кабинет. Чак следобед, по време на Консултативния съвет, разбраха че ситуацията е изключително драматична и нямат никакъв шанс да управляват отново. Да, в крайна сметка БСП склони да стори това, но не защото бе водена от съображението „да спаси България”, а защото бе принудена от обстоятелствата. А това има много малко общо с мита за проявената саможертва ”в името на България”.
– Бихте ли посочили трите най-важни неща, извършени от вас като президент, които са променили посоката на България?
– Това са подаването на молба за членство в НАТО, категоричната подкрепа за операцията на НАТО в Косово и посещението на американския президент Клинтън в България.
– Как бе подадена молбата?
– Два дни след като назначих служебния кабинет, поисках от него да изготви официална молба за членство на страната ни в Северноатлантическия алианс. Спомням си, че тогава Стефан Софиянски ме попита, как точно се пише молба за членство в НАТО. Не знаех и никой от нас не знаеше, но седнахме и я написахме заедно. Впрочем още на 13 февруари на среща на военните министри от НАТО в Брюксел официално оповестих желанието на България да се присъедини към НАТО. Сигурен съм, че ако не го бях направил тогава щяхме да изпуснем и последната възможност. Абсолютно прав е Йордан Василев, когато описва този момент в книгата си ”Това се случи пред очите ми”: „Сега си мисля колко е била благосклонна по онова време съдбата към българския държавен глава. На практика той управляваше държавата в навечерието на изборите, защото парламентът бе разпуснат, а служебният Министерски съвет бе на пряко президентско подчинение. Бил съм депутат в две народни събрания и мога да се обзаложа, че ако молбата ни за членството в НАТО бе тръгнала да минава по етапния ред, от комисия към комисия и от инстанция към инстанция, щяха да ни трябват месеци, за да може най-сетне да стигне до някоя от срещите на върха на Атлантическия алианс”.
Знаех, че стъпката, която предприемам е изключително отговорна. Формалното решение бе взето от служебното правителство, но всички знаеха, че то е правителство, назначено от мен и отговорността за най-важните му действия е изцяло моя. Направих го, защото това беше основното послание в моята кандидат-президентска кампания и приемах избирането ми за президент като своеобразен референдум за евроатлантическата ориентация на България. Освен това по това време имах невероятното одобрение от 91% (пред очите ми е сборникът ”Общественото мнение в годините на прехода” на МБМД и виждам, че дори през юли 2001 г., в края на мандата съм имал одобрение 69%).
Винаги съм смятал, че дължа този висок рейтинг на категоричната ми позиция за НАТО и ЕС.
– По време на събитията в Косово вие бяхте първия български политик, който категорично призова да бъде подкрепена военната операция на НАТО срещу Милошевич, това не бе никак популярно в онзи момент, подкрепихте на практика една война срещу нашите съседи.
– Направих това изявление само минути, след като чух изявлението на Хавиер Солана за началото на военната операция. Това бе един от най-тежките моменти в живота ми. Отговорността обаче бе на Милошевич, който докара страната си до този хал. От друга страна, знаех че всички останали бивши социалистически държави ще подкрепят действията на НАТО. България – най-верният в миналото сателит на СССР, не можеше да си позволи да се колебае. Така, че аз бях първият политик от Източна Европа, който заяви такава категорична подкрепа. След това разбира се го направиха и Румъния, и Чехия, и Полша, и всички останали. Но категоричността на България направи впечатление на всички. Ние можехме да компенсираме забавянето си само с категорично и откровено поведение от тук нататък.
– Посещението на президента Клинтън наистина се превърна в голямото събитие на вашия мандат. То бе и първо посещение на американски президент в България.
– Посещението бе важно, не само защото бе първото в историята, но и защото представляваше очевидна подкрепа за членството на страната ни в НАТО и ЕС. Това посещение върна България в европейската общност – до тогава на нас се гледаше, като на безнадежден съюзник на Москва. Посещението на Бил Клинтън обърна тази представа. Той мина през България не просто като част от рутинна обиколка, а остана почти два дни и отправи от София посланието, че България е част от Западния свят. Без тази легитимация членството ни в НАТО бе съвсем несигурно, а без НАТО нямаше да има и членство в ЕС. Днешните всенародни тържества за председателството на Евросъюза щяха да се отложат във времето.
Първо държавно посещение на американски президент в България, по покана на държавния глава Петър Стоянов, изиграло ключова роля за приемането на странаа страната ни в НАТО и ЕС
– Много се говореше за личния ви контакт с президента Клинтън. Влияе ли това на голямата политика?
– Нито един американски президент не взема своите решения на базата на личните си симпатии или антипатии. Но по-близкият личен контакт с американския президент дава невероятната възможност да изложиш вижданията си и представата за своята страна, по един много по-лесен начин, различен от средствата на конвенционалната политика или дипломация. И за мен, и за България, приятелството с президента Клинтън бе изключителен шанс. Никога няма да забравя, как малко преди неговото посещение в София, получих чрез американския посланик невероятната покана, заедно с Романо Проди, бившия шеф на Европейския съюз и Тони Блеър, да се присъединим към Клинтън за откриването на учебната година в Ню Йоркския университет. Разбира се всички знаеха кои са Тони Блеър и Романо Проди, но когато Клинтън обяви: Тук е и моят най-нов приятел – президентът на България Петър Стоянов и аз започнах да говоря за страната си и нейното желание да бъде част от свободния и проспериращ свят, се почувствах изключително горд като българин.
Интервюто е препечатано от „24 часа“, заглавието е на „Дебати.бг“
