Пламен Даракчиев е политик и журналист. Завършва Софийския университет, работи за вестник „Народна младеж“ до началото на 1989 година, когато става един от основателите на Независимия профсъюз „Подкрепа“. Той е сред ранните активисти на Съюза на демократичните сили, участва в издаването на неговия вестник „Демокрация“, участва в Протеста на тридесет и деветимата. През 1997 година става секретар на отделилия се от „Подкрепа“ Съюз на синдикатите „Промяна“. След създаването на Реформаторския блок през 2013 година е член на неговия Граждански съвет, а през 2017 година се включва в новосъздадената партия „Да, България!“.
Г-н Даракчиев, вие бяхте депутат от Великото народно събрание. Тогава сякаш се възроди демократичният парламентарен дебат след пауза от около 50 години комунизъм. Може ли да направите аналогия с приключилия парламент и Великото народно събрание?
Великото народно събрание беше избрано с една-единствена задача – да се приеме нова Конституция и да се сформират нови институции на нова България. Най-отличителното беше сблъсъкът между СДС – тогава опозиция и управляващите от БСП. Беше идеологически до някаква степен. В някакъв смисъл ние представлявахме онова, което идваше – плурализма, демокрацията, пазарната икономика. Отсреща имаше съпротива. Част от БСП бяха твърдолинейни комунисти, ако мога така да се изразя. Трудно е да се направи аналогия, но едно е ясно – сегашното Народно събрание почти няма политика във високия смисъл на думата и сблъсък на базата на това как да изглежда България, как да променим живот, институциите, правилата, така че бързо да настигнем другите европейски страни.
В този парламент имаше много вождистки партии и малко дебат. Според Вас, в това Народно Събрание бяха ли ли заглушени различните гласове и беше ли обезмислена ролята на парламентаризма?
Напълно. Това го показват и социологическите проучвания – рейтингът на Народното събрание е много нисък. Като обикаляме по време на кампанията – отношението на хората към политиката и депутатите изобщо не е добро и това не е приятно. Но в това има някаква логика. В този парламент имаше много лидерски партии, които доминираха и нямаха склонност към дебат. Но затова има вина и българското законодателство, липсва и „второто ниво”, където партиите да се състезават за областни съвети и да има естественото израстване на хората вътре в партиите – от общината, през областния център до Парламента. Най-сериозното нещо, което изкривява всичко, е корупционната среда, в която буквално сме потопени. Тя разяжда всичко, включително и партиите, които са обект, а не субект на политическата система. Съответно се възпроизвеждат всички нейни негативи.
Очаквате ли в следващото Народно събрание да влязат достатъчно демократични формации, които да могат да възстановят този парламентарен дух и дебат, който е загубен?
Да, очаквам. Има такава надежда. Макар че е много трудно от гледна точка на редица фактори. Не на последно място и пандемията. Очаквам това, очаквам поне преходен период, првз който ще има възстановяване на дебата. Ще има силно противопоставяне в парламента на база какво и как да правим оттук нататък. Как ще оправим институциите и как да подобрим живота на хората. И най-важното – битката срещу корупцията.
Очаквам от страна на Демократична България, която представлявам като кандидат в Пловдив и Ямбол, силна парламентарна група. Защото гледам листите и си мисля, че една парламентарна група от качествени хора на Демократична България ще имат висока относителна тежест в един по-пъстър парламент, ако влязат повече от пет партии. Оптимист съм, но знам, че предстои дълъг път. А на всичкото отгоре стои заплахата, като Демоклиев меч, както се казва, от още едни избори. Ако бъдещото мнозинство не успее да състави правителство, тогава ще настъпи пълна драма. Защото ще имаме три избора в една година. Такова нещо не се е случвало. И политическото напрежение ще се отрази и на хората и на икономиката. Но това са реалностите.
Ако се възвърне този дебат, за който говорим, възможно ли е да се възобнови и доверието на хората към Народното събрание като институция?
Разбира се, виждали сме и друг път как хората губят доверие дали в някаква политическа сила, дали в парламента, дали в парламентаризма. И как отделни припламвания и дебати, 90-те години имам предвид, са събуждали отново доверието на хората. Доверието на хората, колкото и да ги виждаме обезнадеждени или унили от това, което става, надеждата я има. Трябва малко човек да поговори с хората, за да види как се замислят, че може би има начин, може би нещата ще се променят. Ние нямаме друг избор освен да вярваме. Да имаме надежда, иначе за какво говорим – за какъв живот, за каква политика. Така че съм оптимист в това отношение. Достатъчно е да има силна опозиция. Защото, съгласете се в този парламент, първо, не е много сигурно дали БСП е реална опозиция.
Второ, не е много сигурно, доколкото тази партия е силно идеологизирана, този негатив го има. Така че е време, ако действително се появи опозиция, нещата ще се променят и хората ще усетят, че идва нещо ново. И ще си възвърнат доверието поне частично. Аз вече казах, че това е преходен период, през който трябва да минем. След всичките тези години, през които ГЕРБ установиха нещо като мека диктатура, нещо като един патриархален модел на управление, който очевидно вече не се харесва на хората и потиска инициативата.
Поколението на днешните студенти не помни Великото народно събрание. Какво бихте искали да кажете на днешните млади хора за ролята на парламентаризма за изграждането на демокрацията в България?
Искам да кажа на това поколение, да има предвид, че демокрацията, институциите, този живот, който живеят хората на запад не идва даром. Идва с ангажираност към процесите в обществото, включително политиката. И да кажа, че и тези студенти сега и техните бащи, в някакъв смисъл получиха тази държава, тези институции, тези права, това общество, което очевидно има проблеми, като подарък. Никой не е гласувал за днешните правила. Не е имало дебат, както в учередителното Народно събрание 1879 г. Тоест независимата българска държава, да кажем и демократична беше възстановена без дебат, без участие на хората, без референдум. И сега виждаме в какво състояние са институциите, особено съдебната власт. Така че, към младите хора – ангажирайте се да промените обществото, да имате участие в тази промяна, защото ако други го променят вместо вас няма да е добре. Няма да го променят по начина, по който вие бихте искали.
