Десетилетия наред, дори когато икономическата и политическа сила на Германия се разрастваше, германските лидери, опасяващи се да не обидят съседите, недоверчиви по отношение на нейната сила, устояха да не разпространят влиянието на Берлин на европейската сцена – поне открито.
Но пандемията от коронавируса, по-специално огромната икономическа криза, която е причинила, принуждава Берлин да признае това, което някои европейски мислители казват от години: ЕС няма да оцелее без по-силно германско лидерство.
„Европа се нуждае от нас, точно както ние се нуждаем от Европа“, заяви германският канцлер Ангела Меркел на рядко събиране на депутатите миналата седмица в реч, която имаше за цел да изложи визията й за предстоящото председателство на страната, което започва следващата седмица.
„Точка 10 от дневния ред“ – речта на Меркел, както беше обявена от председателя на парламента Волфганг Шойбъл – започна с познато рецитиране на мрачните фрази за войната и мира и очевидната съдба на ЕС, които са опора на германската политическа реторика.
Скоро стана ясно, че Меркел има по-належащо послание: докато Европа се бори с коронавируса, който тя определи като „най-голямото предизвикателство“ в историята на ЕС, дойде моментът Германия да предприеме стъпки за излизане от статуквото. Най-важното е, че Меркел даде да се разбере, че подпомагането на Европа е централно за националния интерес на Германия.
„/От това/ Как Европа ще излезе от тази криза в сравнение с други региони по света, ще определи както бъдещето на европейския просперитет, така и ролята на Европа в света“, каза тя.
С други думи, Германия – страната, която се възползва най-много от общия пазар на Европейския съюз, отворени граници и единна валута – трябва да направи нещо повече от просто да пише щедри чекове и да предостави съвети за строги икономии.
„Ако Германия не покаже лидерство в Европа, няма да има Европа“, казва Джеймс Д. Бинденагел, професор в университета „Райнише Фридрих-Вилхелмс” в Бон и бивш американски посланик, който пише книга за германските роля в света.
Въпреки че схващането, в което Берлин трябва да води, може да звучи незабележимо, дори да изглежда очевидно, в света на германската външна политика, то представлява значителна промяна.
След Студената война обединена Германия, сега удобно сгушена в центъра на Европа, се стреми да поддържа подобие на баланс в отношенията си със САЩ, нейния покровител, останалата част от Европа и Русия, подчертавайки свободната търговия и многостранността. Тя продължи да определя външната си политика в рамките на своята „историческа отговорност“ – респективно наследството от Втората световна война, а не твърд национален интерес.
Още преди пандемията тази стратегия изглеждаше все по-несъстоятелна. Изправена пред нефункционален ЕС, воюваща американска администрация, агресивна Русия и възходът на Китай, Германия се бори да формулира нова стратегическа доктрина.
Коронавирусът превърна тези насрещни ветрове в пълен шквал, принуда да се направи преоценка както на германската, така и на европейската стратегия по въпроси, различни от изменението на климата и Китай.
„За първи път германците разбраха, че сме в съвсем различен свят и се опитват да намерят своето място“, каза Иван Кръстев, водещ мислител по европейските въпроси и председател на Центъра за либерални стратегии в София. „Меркел ревизира Меркел.“
Паневропейска пандемия
До пандемията най-голямото притеснение на Меркел беше намирането на приемник. Тъй като мандатът й изтича след малко повече от година и няма никакви планове да се кандидатира отново, германският лидер беше предопределен да се оттегли в залез след 15 години на поста. Въпреки че канцлерът все още е много уважаван, дори пламенните й привърженици признаха, че тя е изчерпала както силата, така и амбицията си.
Коронавирусната епидемия я подмлади.
За политик с научен опит, който разглежда политиката като интелектуално упражняване за комплексно решаване на проблеми, пандемията представлява крайното предизвикателство. Освен това тя разбра, че пандемията представлява по-спешна екзистенциална заплаха за ЕС в сравнение с други неотдавнашни кризи, твърдят хора, близки до нея.
Ранният успех на Германия в борбата с вируса, особено в сравнение с САЩ или Великобритания, даде на Меркел както политическия капитал, така и увереността да стане по-активна на европейската сцена.
Въпреки това, предишните й намерения в европейската политика показват колко е трудно да се намеси успешно. Кризите-побратими, които определиха миналото десетилетие на Европа – дълговата криза в еврозоната и кризата с бежанците през 2015 г. – направиха повече, за да разделят Континента, отколкото да го обединят пред опасността. В Германия те породиха крайнодясната партия „Алтернатива за Германия“, която сега е част от политическия пейзаж на страната.
Това, което прави настоящата криза различна, е, че тя засяга всяка страна в Европа. Няма избор „за“ или „против“ коронавируса. Дори някои европейци да са били разочаровани от първоначалния отговор на ЕС, те също научиха, че да го направиш сам, независимо дали в Швеция или Италия, също не е привлекателен вариант.
Държави, които в миналото може би биха се обърнали към САЩ или дори Китай за помощ, са изправени пред изненадващото и неприятно усещане, че грешат. Въпреки че американският тромав отговор на кризата увреди доверието на Европа към тази страна, усилията на Китай да омаловажи собствената си роля в разпространението на болестта също задълбочиха недоверието и към Пекин.
За повечето европейски страни преодоляването на пандемията, особено на икономическото й въздействие, означава да разчитат на Европа, ако не от чувство за обща цел, то поради първа необходимост.
Въпросът е до каква степен останалата част от Европа е готова да подкрепи твърдото немското господство, което ЕС бе замислен да смекчи.
Лидер на задната седалка
Германия е най-голямата страна в ЕС по размери и население, да не говорим за нейната икономическа сила. Меркел е без съмнение най-влиятелният лидер в региона. Сега германците заемат ключови постове в Брюксел, най-вече председателството на Комисията.
Готова ли е Европа Берлин да поеме още по-голям контрол? Краткият отговор е, че няма никакъв избор. Приетата от ЕС мъдрост твърди, че само „франко-германският двигател“ може да задвижва блока напред. В миналото хората зад волана гледаха да говорят френски.
В първите години Западна Германия, благодарна, че изобщо е била поканена на партито, се задоволи да позволи на Париж да заеме централно място. С времето германците постепенно започват да оказват все по-голямо влияние.
Германия обаче не движеше трансформацията на Европа. Всъщност най-голямата стъпка в Европа към интеграция – еврото – беше резултат от германска отстъпка: в замяна на приемането от Франция на обединението на Германия германският канцлер Хелмут Кол се съгласи да отстъпи германската марка.
В сравнение с първите дни на европейския проект, Франция сега е отслабнала като сила в политическо и икономическо отношение. За разлика от Германия, където проевропейските основни партии все още са подкрепяни от огромното мнозинство от населението, крайнодясната евроскептична система е непрекъсната заплаха. Доколкото Германия все още се нуждае от Франция, тя трябва да продължи да се изявява.
„Германия се отнася с Франция по начина, по който САЩ се отнасяха към Съветския съюз след падането на Стената“, заяви съветник в германското правителство.
През последните години, дори когато германските лидери никога не успяваха да убедят обществото в значението на европейския идеал, на практика те третираха ЕС повече като проблем, отколкото като решение.
Когато Германия пое инициативата в миналото, тя направи това повече от собствен интерес, отколкото за доброто на Европа. Вземете източното разширяване на ЕС – германски приоритет, който постави страната в географския център на блока и предостави на промишлеността на страната неограничен достъп до евтина продукция и работна ръка.
Тези страни, включително Полша, Чехия, Словакия и Унгария, сега са агресивно независими, поне политически. По отношение на техните икономики, всички те силно разчитат на Германия. Самата Полша, най-голямата икономика в региона, изпраща близо 30 процента от износа си за Германия – най-големият й търговски партньор.
Лесно е да разберем защо Берлин се е задоволил да третира Европа като допълнение. След финансовата криза през 2008-09 г. Германия ефективно се отделя от голяма част от останалите в региона. Нейната експортно ориентирана икономика бързо се възстанови, водена от търсенето на автомобилите и машините й от Китай, а след това и САЩ. Докато Южна Европа се бореше с дълговата криза, германската икономика се развива напред, генерирайки няколко години фискални излишъци.
По мнение на Берлин, лекът за проблемите на Европа, особено за икономическите, е останалата част от блока да стане по-немска. Изоставащите в Европа, според Меркел, се нуждаят от това „да си напишат домашното“, с ограничаване на правителствените разходи и превръщане на икономиките си в по-конкурентни.
Поглеждайки назад, хората, близки до Меркел, признават, че подходът на Германия е бил погрешен. Докато САЩ, които прилагат амбициозни стимулиращи мерки от началото на финансовата криза, отбелязаха стабилно възстановяване, някои държави в Европа, поради мерките за строги икономии, претърпяха загубено десетилетие.
Германското приемане на много по-агресивни мерки за борба с настоящата криза, както на вътрешно равнище, така и на равнище ЕС, представлява мълчаливо признание, че политиките от миналото са се провалили.
Накъде с Германия начело?
Независимо от това, би било преувеличено да очакваме, че поемането от Германия на по-солидна лидерска роля ще доведе до вид федерализирана супердържава ЕС, за която се застъпва френският президент Еманюел Макрон.
„Това не е федералистически момент“, каза Кръстев. „Никой не мечтае за Съединени европейски щати, но вие имате много повече желание за сътрудничество, особено в икономическата сфера.“
В света на Меркел лидерството означава преследване на реалистичното – списък, който за председателството включва подобряване на Шенген, преразглеждане на правилата за конкуренция на ЕС, преработване на данъците за финансиране на ЕС и възможността Съветът за сигурност на ЕС да оценява външните заплахи.
Ако успее да покаже на Европа, че Германия може да води, без да доминира, Меркел ще си осигури и нещо, което й се измъква през последните 15 години: наследство.
