Днес в Западните Балкани се усеща тревожното ехо на 90-те години на миналия век. И тъй като преговорите за разширяването на Европейския съюз в региона са в застой, в кризите, пред които са изправени Босна и Херцеговина, Косово и Черна гора, има един тревожен общ фактор: Сръбското правителство активно подкрепя усилията за дестабилизиране на тези държави, подкрепя вътрешни свои марионетки и застрашава техния суверенитет и териториална цялост. Това пише в свой анализ „Политико“.
В съчетание с руската намеса, разделението на ЕС и слабостта на НАТО това се оказва смъртоносна комбинация. Напредъкът, постигнат в региона през 2000-те години – към мирни, проспериращи, мултиетнически държави – се отменя, а пространството е широко отворено за размирници. Дойде моментът НАТО и ЕС да работят заедно и да предприемат действия за спиране на упадъка и защита на постигнатия напредък.
През септември тази година на границата с Косово Сърбия разположи бронирани машини и военни самолети, оспорвайки демилитаризацията след 1999 г. В Босна и Херцеговина босненските сръбски сепаратистки политици, които са политически и финансово зависими от Сърбия, едностранно и противоконституционно се оттеглят от институциите на държавно ниво, създадени в резултат на Дейтънското мирно споразумение, като същевременно провеждат специални полицейски учения в открита демонстрация на сила. В Черна гора Белград подклажда религиозните разделения, допринасяйки за все по-токсичния политически климат, който отново разпали въпросите за външнополитическата ориентация, етническата принадлежност и вярата.
Всички тези дестабилизиращи действия са подкрепени от концепцията за „сръбския свят“ – идея, която тревожно прилича на „Велика Сърбия“ на бившия президент Слободан Милошевич – сега открито защитавана от вътрешния министър на страната Александър Вулин. Тук могат да се видят ясни следи от 90-те години на миналия век, през които режимът на Милошевич организира поредица от войни, завършили с етническо прочистване и геноцид.
Този път обаче ситуацията се изостря от допълнителни фактори. На първо място сред тях е активната намеса на Русия. Кремъл подкрепи опита за преврат в Черна гора през 2016 г. и продължава да пречи на Косово да получи пълно международно признание в Съвета за сигурност на ООН. Освен това той подкрепя паравоенни формирования и отправя открити заплахи в отговор на всяко предложение за присъединяване на Босна към НАТО, опитва се да подкопае върховния представител, отговарящ за наблюдението на напредъка на Дейтънските споразумения, и подкрепя сепаратисти и националисти в целия регион.
Освен това съществува и проблемът с разединения ЕС. Докато България продължава да има право на вето срещу преговорите за членство на Северна Македония и Албания, унгарският министър-председател Виктор Орбан предложи платформа за опасна ислямофобска и антибосненска реторика и исторически ревизионизъм, която изопачава установените факти за войните в бивша Югославия през 90-те години на миналия век. При наличието на такива идеи в свободно обращение ЕС не е в състояние да се справи с предизвикателството да запази мира и стабилността на Балканите.
В допълнение към това – и насърчено от хаотичното изтегляне от Афганистан – се налага схващането, че НАТО е безсилна и че сега е моментът да се оспори нейната позиция в региона.
Поради това е от решаващо значение да предприемем колективни действия. Първо, към региона трябва да се подходи като към единно цяло: Западната политика трябва да вземе предвид, че кризите и напрежението в Босна и Херцеговина, Косово и Черна гора са свързани и че разчитането на Сърбия като на стълб на стабилността на Западните Балкани е, за съжаление, погрешна политика.
Сърбия вече не е полезен съюзник в решаването на политическите проблеми на Балканите, а по-скоро е главната причина за тях. Ето защо подходът ни трябва да се промени към сдържане, като се потърси отговорност от президента Александър Вучич и сръбското правителство за провокирането на нестабилност.
Второ, НАТО трябва да гарантира, че присъствието ѝ в региона е достатъчно значително, за да действа като възпиращ фактор за насилие. Това означава увеличаване на броя на войските. Стабилизиращите сили EUFOR в Босна и Херцеговина имат само около 700 членове – оскъден контингент, който едва ли ще успее да овладее значителна нестабилност. Косово също трябва да бъде прието в програмата на НАТО „Партньорство за мир“ заедно с Босна и да бъде прието в НАТО възможно най-скоро.
Ако европейски лидери като унгарския Орбан или словенския Янез Янша блокират този завой към принципна политика, тогава прогресивните правителства трябва да се координират, заедно със САЩ и Великобритания, и да продължат напред в краткосрочен план. В дългосрочен план европейските държави ще трябва да изградят стратегия и политика, за които всички 27 членове да постигнат съгласие – нещо, за чието насърчаване трябва да работят САЩ . Ако членството на страните от Западните Балкани в ЕС не е на дневен ред, следва да се обмислят междинни стъпки, като членство в единния пазар и митническия съюз и увеличаване на финансирането.
Не се съмнявайте, че конфликтът в региона вече не е немислим – ако не действаме, това е просто въпрос на време. Русия знае това и умишлено изпитва решимостта и възможностите на НАТО. Ако НАТО и ЕС не са в състояние да се застъпят за стабилността на Балканите – не толкова техен заден двор, колкото двор в самото сърце на къщата им – тогава няма изгледи да го направят никъде другаде. А при липсата на надежден евроатлантически ангажимент ще пострадат не само Балканите.
