Кой ще вземе третият проучвателен мандат, каква подкрепа ще събере, ще събере ли подкрепа изобщо – в последните дни тези въпроси ехтят ли, ехтят. Отговорите обаче биха имали значение единствено в съвсем непосредственото бъдеще, тъй като каквото и правителство евентуално да се оформи с третия мандат, обективната реалност показва, че то не би могло да води истински живот – макар и мандатоносителят да цели и работи за това.
Слави Трифонов, учиндолски песнопеец, шоумен и политик, показа, че няма много общо с Кирил Петков, завърнал се от Канада и учил в „Харвард“ икономист и предприемач – нито в политически (за едни 3,9 милиарда лева става въпрос), нито в морален план (четирима души да стоят на върха на новата КПКОНПИ и всеки от тях да може да налага вето върху определено разследване).
С ИТН не бива да се преговаря за работещо правителство. Честно казано, дори и Слави да си тръгне от формацията, нека не забравяме, че същите хора искаха мажоритарно гласуване и намаляване броя на депутатите. Разбирайте – нищо градивно. Какво градивно може да очакваме, че ще сътвори с тях?
Нека влезем в хипотеза, че „Демократична България“ или БСП получават третия мандат, започват преговори, съставят правителство, подкрепено от „Продължаваме промяната“, ИТН и съответно БСП или ДБ. Единственото, което едно такова правителство би могло да направи в момента, е да даде време на ГЕРБ, а и на БСП, да върнат хартиената бюлетина.
Какъв би бил смисълът да загубим още няколко месеца национално, историческо и парламентарно време с парламент, който не може да гласува единно дори парламентарната квота във Висшия съдебен съвет, камо ли промените в Конституцията, свързани с правосъдната реформа (и двете имат нужда от най-малко 160 гласа), е риторичен въпрос – смисъл няма. По-точно смисъл би имало, ако говорим за държава със стабилна политическа система и с политически субекти без сериозни съмнения за зависимости и тъмно минало. Тоест – не в нашата. Дори и в такава държава обаче въпросът със световната геополитическа ситуация, свързана с войната на Русия в Украйна, подвига съмнения би ли имало смисъл. Да не говорим за у нас.
Точно затова въпросът би следвало да бъде не кой ще получи от президента третия мандат, а как конструктивните политически субекти да убедят хората да гласуват не за миналото, а за бъдещето. У нас е почти модерно да се ругае по политиците, да се казва как „и тези нищо не направиха“, но не и „тези имат толкова и толкова гласа в Парламента, с тези гласове могат да прокарат такова и такова решение, за съдебна реформа трябват поне 160 гласа“.
Рискът да ни управлява нов служебен кабинет на президента Румен Радев е по-малък от риска това така или иначе да се случи след няколко месеца, но през това време ГЕРБ да са върнали хартиетиената си бюлетина, а коалиционните „партньори“ да са се саботирали един друг. Време е за смели и категорични действия. По-малката беля е служебен кабинет, за чиито решения Радев носи пряка отговорност, от хаотичен кабинет, който не знае какво да прави, пък и няма чисто законовите способи да го направи.
При едни четвърти поредни предсрочни избори в рамките на година българските граждани вече ще трябва да направят ясен и категоричен избор – дали да изберат Бойко Борисов и Слави Трифонов, или Кирил Петков, Асен Василев и Христо Иванов. Ако българският избирател иска Бойко, нека го покаже с гласа си. Ако иска да върви напред, нека направи сметките какъв брой депутатски гласове са нужни за решенията, които пряко го касаят. А време за такъв вот е дошло.
Ако българските избиратели искат връщане назад, да бъдат така добри да направят своя ясен избор. Ако искат да вървим напред – отново да бъдат ясни: да дадат повече от 121 депутатски места на формациите на промяната.
Половината вина на разпадането на коалицията с мандатоносител „Продължаваме промяната“ носят избирателите, които избраха тази невъзможна конфигурация. Обществото трябва да узрее и да реши какво иска. Половинчатите избори водят до половинчати изпълнения на националните задачи. Време е българите да изберат категорично – назад към познатото или напред към промяната.
