Петър Стоянов

Публикуваме целия текст от интервюто на bTV с президента Петър Стоянов.

Вчера се проведе Консултативен съвет по национална сигурност при президента Румен Радев по повод българската позиция за присъединяването на Република Северна Македония към Европейския съюз. Препотвърдихме, че към Албания нямаме претенции, но няма да дадем зелена светлина за този процес на Македония, докато договореностите от нейна страна не бъдат изпълнени без срокове и без компромиси. По този повод поканих президента (1997-2002 г.) Петър Стоянов. Разговор не само за миналото, но и за бъдещето. След КСНС по-дългия или по-краткия път избрахме за интегрирането на РСМ?

Това, което направи силно впечатление, е единната позиция на всички парламентарно представени партии и тези, които са склонни да използват по-висока патриотична риторика, както и тези, които минават за по-проевропейски. Това е фактът, който ще се запомни. Не бива да си мислим, че с тази единна позиция ние сме свършили работата си. Тя тепърва предстои. Предпоставена е тезата, че трябва да избираме между членството на РСМ в ЕС и защитаването на нашия национален интерес. Да, нашият национален интерес е да защитим правата на хората с българско самосъзнание там. Наш национален интерес е да кажем категорично, че Република Северна Македония е политическо понятие на новосформираната държава, но не е географска област, за да имат те претенции към Пиринска Македония.

Трябва да говорим за нашата история, но освен този наш национален интерес, наш национален интерес е и Македония да стане член на Европейския съюз. Нашият национален интерес не е едновекторен. Той е разположен в много вектори. Да се предпоставя пускането на РСМ или защитата на нашия национален интерес е невярно.

На второ място не е съвсем коректно да твърдим, че ЕС ни натиска. Истината е, че той не ни разбира. Това, което мен повече ме интересува, извън договора от 2017 г. и извън общата позиция и текстовете, е, че след КСНС разбрахме какви са исканията ни към Македония. Не разбрахме обаче какво трябва да правим ние от тук нататък. Каква трябва да е нашата политика от тук нататък? Не трябва да забравяме, че ако искаме да имаме ясен диалог и с РСМ, но да бъдем разбрани и от европейските ни партньори, което далеч не е най-важното, ако искаме българското общество да има висок морал и ясна позиция по тези въпроси, ние не трябва да забравяме нашите собствени вини.

1903 г. завършва Илинденското въстание с кървави погроми. Най-добрият летописец на това въстание е Христо Силянов. Той е роден в Цариград, но е от стара охридска фамилия. В книгата му „Освободителното движение за Македония“ има забележителни последни десет страници в първата си част. Те трябва да бъдат прочетени от всички, които се занимават с този въпрос.

След като няколкократно повтаря „македонските българи“ и „българския характер на въстанието“, в което няма никакво съмнение, той казва:

„Най-голямото огорчение у нашите въстаници и македонски българи беше факта, че свободна България не направи нищо по време на въстанието. А още по-тежко беше, че свободна България даже не се организира, за да извика „ДОЛУ РЪЦЕТЕ“ и да иска от Европа поголовното клане да бъде спряно.“ Днешният наш възглас „долу ръцете от Македония“ е закъснял със сто и двадесет години и има грешен адресат.

След Втората световна война режима на Тито подложи на много тежки репресии всички, които се чувстваха българи. Лагерите Идризово и Голи Оток са синонима на това. Не бива да забравяме, че Македония до Титова Югославие беше само провинция – бановина на Сърбия. В Титова Югославия Македония за първи път получи държава – Федеративна Република Македония и се изравни със Словения и Хърватия.

Не бива да забравяме, че по времето на комунизма гражданите на Федеративна Република Македония пътуваха свободно в цял свят, имаха по-висок стандарт на живот и когато идваха тук, за да носят плочи на „Бийтълс“ или запалки на своите братовчеди, виждаха, че България не е никак привлекателна. И няма какво да се сърдим, че само тези, които имаха най-жизнени български корени останаха българи.

След 1989 г. и падането на Берлинската стена, ние не формирахме единна национална позиция по отношение на Македония. Спомнете си, че преди около три години и половина ние бяхме председателстващи на ЕС. Това, което казахме, а то беше задължително и великолепно прието, бе, че ние ще бъдем патрон на присъединяването на Западните Балкани. Днес европейските приятели от Брюксел ме питат:

„Когато обявихте, че ще патронирате този процес и ще бъдете негов гарант, вие не знаехте ли, че имате нерешени проблеми?

Трябва да променим тона си по отношение на гражданите и политическото ръководство на Р. Северна Македония. Няма как наши журналисти да употребяват изрази, като „ще ги оставим да подсмърчат край вратите на ЕС“ или „трябва да дойдат да ни целунат ръка“. Този патриотичен, почти унизителен тон, трябва да бъде на секундата спрян.

Сред тези формации и представители на патриотични движения вероятно по-голямата част са най-искрени български патриоти, но има и откровени провокатори. Те не желаят нито доброто на България, нито на РСМ, нито пък развитие на Европейския съюз. Обръщам се към искрените хора и искам да им кажа:

Господа, ние не се готвим да обявяваме война на Р. Северна Македония, а обратно. Готвим се заедно със Северна Македония да бъдем членове на ЕС. Това не означава, че ние предаваме историята си. Ние по никакъв начин не предаваме историята си, но трябва да сме наясно, че след повече от 75 г. гражданите на С. Македония бяха облъчвани по всякакъв начин и три поколения бяха възпитани да възприемат една съвършено различна история.

Общувал съм много и ще Ви помоля да ме извините за нескромността, но ще Ви кажа две любопитни неща. В присъствието на тогавашен македонски президент и на много високопоставен европейски чиновник, който ме беше помолил да не захващам тази тема, за да не разваляме хубавата вечеря в Охрид, като ме питаха какви паметници съм видял в Скопие и дали са ми харесали, аз казах, че най-хубав е паметникът на Борис Сарафов – снажен македонски воевода. Тогава допълних, че ако се разходят в центъра на София, ще видят най-престижното българско учебно заведение – НАТФИЗ, което е кръстено на Кръстьо Сарафов. Борис Сарафов и Кръстьо Сарафов са родени от една майка. Единият е голям македонски воевода, а другият е най-големият български актьор и си вади хляба с българския език.

Веднъж в Битолския музей, където имаше страшно много надписи за фашистката история и „българските фашистки окупатори“ се пошегувах и казах, че не ние сме ги заробили, а всъщност ние – българите бяхме под македонска окупация.  „Е, това шега ли е?“, питат ме. „Да“, казвам, „шега е, но не съвсем. “

Между Първата и Втората световна война най-дълго, цели три пъти, е бил министър-председател Андрей Ляпчев, който е родом от Ресен, Македония. Най-дълго е бил председател на БАН Любомир Милетич, който е от Щип, Македония. Дълго време председател на Българския археологически и етнографски институт е Андрей Протич, който пък е родом от Велес. Най-дълго време председател на тогавашната Върховна статистическа палата проф. Мишайков, чийто род е от Лерин, Македония.

Когато се говори по този начин, разговорите имат резултат. Дава се повод за размисъл и може да говорим и позитивно за общата ни история. Това, което толкова години не успяхме да внушим, е, че няма защо гражданите на С. Македония да се срамуват, че имаме обща история.

За да не предаваме историята си трябва да постигнем климат на разбирателство, в който можем да говорим, за да могат гражданите на РСМ след толкова години антибългарско говорене да разберат истината за общата ни история. Това, което част от нашите хора правят, е успешното създаване на нация от мразещи ни хора.

Изявлението на новия македонски премиер Димитър Ковачевски съвпада с това на българския му колега Кирил Петков, че трябва да се излезе за малко от историята. Аз съм напълно съгласен с това. Ние трябва да говорим открито и да излезем от националния си комплекс, защото само от историята си изпитват гордост онези общества, които нямат поводи за гордост от настоящето си.

Преди десетина дни излезе една любопитна книга, носеща името „Да настигнеш Дания“. Дания е дадена като пример на стандарт на живот, защита на човешките права и липса на корупция, почти. Сещам се, че по времето на Карл Велики неговият биограф казва, че този голям мъж е плакал само няколко пъти – когато норманите са идвали от Север, защото знае какво правят те – безкрайна жестокост. За езическите племена на норманите било удоволствие да вдигат бебета във въздуха и да ги набучват на мечовете си, вярвайки, че по този начин ще отидат във Валхала да пият бира от двулитрови чаши в мечтания рай и т.н.

Ако днес един натоварен и дори пренатоварен с история балкански политик или интелектуалец каже на един наследник на норманите – датчанин или швед за тази част от тяхната история, те няма да ни разберат. Ще кажат, че може и преди 1200 г. да е било така, но са успели да създадат държави, които са пример за подражание.

Изключително голямо значение има престижа на България и начинът, по който се живее тук, за да убеждаваме нашите приятели от РСМ, че могат да се чувстват горди и с общата ни история. Казано на шега, ако гражданите на Северна Македония имаха за съсед не България, а Дания, може би при тяхното преброяване повече хора щяха да се запишат като датски граждани. Бог да ме прости за тези думи, но въпросът с Македония има значение за нея и за ЕС, но най-голямо значение има за нашето национално самочувствие.

Говорихме за миналото и историята, но днес в техните учебници пише за българи окупатори и фашисти. На един 9-ти септември разговаряхме с Вас, че след като у нас има партии и организации, които твърдят, че е имало страшен фашизъм и ние се самонаричаме фашисти, няма как македонците да не го правят.

Защо тогава да се сърдим на македонците?

Как да постигнем консенсус?

Всеки, защитаващ антибългарска позиция, ще каже: „Господа, вижте си учебниците“. Моето поколение учеше от учебник по история, в който пише за монархофашистка власт. Хайде най-после да се разберем дали ние в България сме имали фашизъм, или сме нямали. Хайде да прочетат нашите историци и интелектуалци Хана Аренд и сънародника ни Цветан Тодоров, например. Той не може да бъде обвиняван, че произхожда от фашистко семейство, а обратно. Баща му беше с леви убеждения – почтения професор Тодор Боров. Затова говоря. Ние знаем какво искаме от РСМ, но не знаем какво искаме от себе си. Нямаме единна позиция и не знаем за какво говорим.

Ние искаме те да ни приемат като съвършени, знаейки вътрешно, че не сме такива и знаейки, че у нас няма консенсус по базови неща. Нали?

Точно така е. Ние има какво да искаме от тях със спокоен тон. Давам за пример.  1913 г., точно преди да започне Междусъюзническата война избухва Тиквешкото въстание. Тогава Тиквишко и цяла Македония е окупирана от сръбските войски. Въстанието е потушено и много хора са избити. След три години наше военно подразделение наказва няколко сърбомански села в областта на поречието. Избити са свещеници и интелектуалци за това, че са сътрудничели със сръбските власти след Междусъюзническата война. Има паметници на двете места. Там, където сръбските войски са избивали българските въстаници в Тиквишко пише: „В памет на жертвите на една от най-трагичните страници в историята на Македония“. Там, където нашата войска е вършила това пише: „Почивайте в мир, избити от гнусната българска ръка“.

Е, няма как да се съгласим с това. Прекалено ни идва на всички. Пак казвам, че трябва първо самите ние да познаем истината, за да искаме от тях да стигнат до нея. Парадоксално е. В нашето национално самосъзнание винаги битува идеята, че най-големите националисти са гърците. В разгара на гръцката идея за създаване на нова държава, която включва минимум България до Стара планина, най-големият им писател – Дионисиос Соломос, който е починал 20 г. преди Априлското въстание, казва една забележителна мисъл:

„Нацията трябва да знае, че национално е само това, което е вярно и е истина.“

Мисля, че тези думи на Соломос трябва да проникнат в съзнанието на всички балкански политици, интелектуалци и общественици, защото тук въпросът не опира само до политиците. Той опира до обществените настроения. Виждам как у нас те заемат доста крайна позиция. Винаги, когато най-искрените патриотични настроения са надделявали, сме вземали грешни политически решения. Искреният патриотизъм е много важен, но не винаги води до най-интелигентните, най-мъдри и най-отговорни за България решения. Такъв пример е Междусъюзническата война. Целият ни народ казваше: „Съюзници-разбойници“, Сърбия не ни върна така наречената “безспорна зона“, генерал Савов даде заповед и войната започна. Друг е въпросът, че Сърбия и Гърция вече са имали договореност. Ние им дадохме повода. Това означава, че папагалското повтаряне, че нашите войници винаги печелят войни, а политиците ги губят, в случая не играе никакво значение. В най-важната война политиците не искаха такава. Министър-председателят беше против война и беше готов да търси за арбитър руския император. Нашите патриотични кръгове му казваха: „Преди да отидете на железопътната станция, ние ще Ви убием“.

Да направим една препратка към настоящето. Все пак решението ни за РСМ беше препотвърдено. Само преди няколко месеца премиерът Кирил Петков каза, че ще работим в срокове. Дори говореше за конкретни шест месеца. Вчера на КСНС беше подчертано, че срокове няма. Възникват два въпроса. От една страна интерпретацията, която направи Борисов, че всяка инициатива на Петков е отнета след това решение. Позволявам си да направя паралел с годината, в която Вие поехте властта като президент и трябваше да вземате тежки решения и да се превърнете в център на власт. Сега сякаш президентството се превръща в център на власт. Готово ли е обществото да делегира такава?

Не знам дали обществото е готово или не, но съгласно Конституцията това е горе-долу функцията на президента – да играе решаваща роля в моменти на кризи, да го кажа най-общо. Преди 25 г. кризата беше очевидна. Тя няма нищо общо с днешната политическа ситуация. България е икономически стабилна. Член сме на ЕС и т.н. Тогава ние бяхме в икономическа бездна и ако не бяхме взели категорични и бързи решения България нямаше да се измъкне и никога нямаше да бъде нито член на ЕС, нито на НАТО и т.н.

А сега?

Както виждате упорито бягам от това да стана част от българския вътрешнополитически дебат. Ще ми се да говоря за националните отговорности и на управляващи и на опозиция. Шест месечният срок е… Нека да го кажа така – нито един опитен политик не се ангажира със срокове. В момента, в който го направиш започва обратното броене. Особено относно въпроса с Македония е по-добре, че тази позиция е отменена. По-добре е да не работим със срокове, които ни напомнят за злополучните осемстотин дни от едно друго управление.

За още новини последвайте канала на Дебати в Google Новини

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!