Проф. Даниел Вачков за ДЕБАТИ.БГ: Златното време на българщината в Македония е преди Балканските войни, след това настъпва катастрофата

Проф. Даниел Вачков е български историк, роден през 1964 година в София. Завършва „История“ в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, след това се обучава в Европейския университетски център в Нанси, Франция. Историк в Института за исторически изследвания към Българската академия на науките. Работи главно в областта на икономическата, финансовата и социалната история на България през 20. век. Бил е член на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси между Република България и Република Македония през 2018 година.

Проф. Вачков, кога на територията на Македония е имало най-много българи и съответно какъв процент от населението за били те?

В исторически план разполагаме с многобройни свидетелства, но всички те не са официални. Основната причина е, че до края на 19. век не са правени модерни преброявания на населението в Османската империя, които да могат да ни дадат яснота какво е разположението на населението. По доказателства, които са оставени както от самото население, така и от чужденци, които минават през тези земи, всички са категорични, че огромната част от християнското население в това, което наричаме Македония, са българи. Разбира се, през това време Македония обхваща много по-обширни територии, тя надхвърля територията на днешна Северна Македония. Тя включва частите на днешна Северна Македония, частите на днешна Северна Гърция, които след Балканските войни преминават към гръцката държава, и Пиринска Македония, която е в България. Всички наблюдатели и изследователи са били категорични, че за цялата Македония мнозинството е българско население.

Смятаме за едни от най-точните данни за състава на населението на Македония в началото на 20. век едно много задълбочено и детайлно изследването на българския учен – географ и етнограф, Васил Кънчов. В началото на 20. век – през 1900 година, той издава своя труд „Македония“, където описва всяко селище в Македония най-стриктно – колко са българите, колко са турците, колко са гърците, албанците, власите. Това е едно впечатляващо демографско изследване. Според него българите в цялата територия Македония формират около 53-54% от цялото население. Кънчов изчислява българите на над 1 милион и 100 хиляди души, а цялото население на цялата област Македония – на около 2 милиона. Историците винаги се позоваваме на това сериозно проучване, но то не е официализирано, както е едно преброяване.

Чак в началото на 20. век Османската империя започва да прави преброявания, към които обаче, имайки предвид проблемите на османската администрация, може да бъдем скептични. Още повече, че при преброяването Османската империя не поставя въпроса „какъв се чувстваш?“ – тоест да се определиш като българин, тя прави преброяването на конфесионален принцип – тоест към коя църква принадлежиш. Макар да не изглеждат достоверни на 100%, това проучване, което е правено през 1905 година, показва, че екзархистите – хората към Българската екзархия, са преобладаващото население. Около 750 хиляди души се определят като част от Българската екзархия. В някакъв смисъл тези данни се потвърждават и от документите на Българската екзархия, която твърди, че нейните последователи в Македония също възлизат на над 800 хиляди души. Екзархистите почти изцяло са с българско самосъзнание, защото са направили един избор – напуснали са Цариградската патриаршия и доброволно са минали към Българската екзархия. За 19. век това е много ясен белег за избор на българската институция.

Изследователите обаче знаят, че има немалък брой българоговорящо население, което остава в рамките на Цариградската патриаршия. То не преминава към Екзархията поради лични причини – някои от тях са чисто религиозни. Когато Българската екзархия се създава, Цариградската патриаршия ѝ налага схизма. Така Екзархията остава схизматична църква чак до средата на 20. век. За един религиозен човек понякога е голям проблем да се определи към схизматична църква. Смята се, че немалък брой българи – някои ги изчисляват на около 200 хиляди, остават към Патриаршията. Когато Османската империя ги пита какви са, те се определят като патриаршисти. Около 800 хиляди казват, че са екзархисти, около 400 хиляди – че са патриаршисти, от тези 400 хиляди около 200 хиляди са българи, останалите са етнически гърци. Това са т. нар. гъркомани, гръцката държава ги нарича славяногласни елини – тоест гърци, говорещи славянски език.

Официалните данни трудно ни ориентират. Османската империя прави преброяванията на конфесионален принцип. Тези около 800 хиляди, определили се като екзархисти, са хората с българско самосъзнание. Кънчов определя кой е българин, кой е грък и кой е влас по белег език. Той пише, че в дадено село живеят българи, защото говорят български език. В това село обаче може да има българи мюсюлмани, българи патриаршисти – тоест не всички са осъзнати българи, както хората към Екзархията.

Факт е, че до Балканските войни имаме възможност да определим една значителна част от населението в Македония като българско. Това дава основание да се смята, че това е най-голямата национална общност в една изключително пъстра в етническо отношение област, каквато е Македония. В Македония съжителстват над 10 различни националности. Историческите сведения дават основание да се смята, че българите са над 50%.

Какво се случва след Балканските войни обаче – колко българи напускат Македония с бежанските вълни?

Тук настъпва големият крах. След войните, Македония е поделена между България, Гърция и Сърбия. Най-голямата част от Македония взима Гърция – цяла южна или Егейска Македония, както я наричаме, минава под гръцка власт. Това са малко над 50% от цяла Македония. Останалата половина се дели така – Сърбия взима 40%, тоест Вардарска Македония или територията на днешна Северна Македония, България получава само една десета от Македония – Пиринска Македония.

Преминаването на 90% от Македония към Гърция и Сърбия е свързано с тоталното, незабавното ликвидиране на всички български институции, като това се случва още в хода на войната. Всички български църкви са затворени, свещениците са прогонени, всички български училища са затворени, учителите са прогонени. След Балканските войни е обявено, че в Гърция няма българи, че има славяногласни елини – гърци, говорещи славянски език, а в Сърбия, тоест във Вардарска Македония, категорично е заявено, че няма никакви българи, а всички са т. нар. истински сърби или, както ги наричат, прави сърби. От този момент нататък на практика за 90% от Македония и населението там няма никакви възможност да се обявят за българи. Те формално изцяло изчезват. Дори когато в тези държави има някакви преброявания, там възможността на човек да се обяви за българин се изключва. Такова нещо просто не съществува.

Това е причина между двете световни войни да се изпращат много петиции и жалби до тогавашната световна организация – Обществото на народите. В тези петиции и жалби се представя това положение – че във Вардарска Македония, днешна Република Северна Македония, и в Егейска Македония е абсолютно забранено на населението да се нарича българи, да говори на български език, да пее български песни, да говорят дори у дома си на български език. Говорим за мрачен период по отношение на българската общност.

Тези репресии, които се изсипват над българите по време на Балканските войни и след Първата световна война, са причина огромни потоци на бежанци от Македония да се установят в България. Говорим за поне 300 хиляди бежанци от двата клона на Македония – Вардарска и Егейска Македония. Това допълнително отслабва българският етнически елемент, защото това са най-будните хора, интелигенцията, това са хората, които дават общия тон на националното чувство в общността. В едно обикновено село когато авторитетът каже – „ние сме българи“, всички приемат. Повечето хора, живеещи на село, имат ограничен хоризонт. Неслучайно именно учителите, свещениците, търговците са тези, които дават тон на цялата общност какви са. Когато те са с българско самосъзнание, това се предава на останалата част от общността. Репресиите в Гърция и Сърбия са насочени именно срещу тях. Прогонен е елитът на тази общност, което дава възможност на сръбската и гръцката власт да подложи българското население на силна асимилация.

След Втората световна война също няма възможност българското население, останало извън България в Македония, да се определи като българско. Подобно на България, в Югославия е установен репресивен комунистически режим. Той започва да преследва всички, които по време на Втората световна война са се определяли като българи. Така както в България лагерите се пълнят с политически противници на режима, по същия начин в Югославия пращат противниците на режима в лагери. В Югославия като причина за изпращане в лагер дори има графа „българофилия“ – някой е българофил, затова го изпращат в лагер. Един от най-жестоките лагери в Югославия – Голи Оток, в днешна Хърватия, е бил в голяма степен специализиран за хора с българско самосъзнание.

Докато в Република Югославия на власт е комунистическият режим, възможността населението да се определи като българско е абсолютно нищожна, невъзможна. По същия начин е и след Балканските войни. Трябва да кажем обаче, че за разлика от времето след Балканските и Първата световна война, когато тогавашният сръбски режим се опитва по много брутален начин да наложи, че това население е сръбско, да наложи обучението в училище да е на сръбски език, да налага с насилие сръбския език и култура, след Втората световна война комунистическият режим на Тито подхожда по-гъвкаво и това дава резултати.

Режимът на Тито не казва на българското население, че е сръбско, както прави кралската сръбска власт, не им казва, че са българи, а им казва, че са македонци с македонски език. Започва усилено да се втълпява на тези хора, че не са нито сърби, нито българи, а са македонци. Тази теза намира много повече почва, отколкото абсурдната теза, че са сърби. Репресията, съчетана с пропагандата за древна македонска нация, която винаги е била много различна от другите балкански народи, започва да се приема от голяма част от населението. Това е в учебниците, в медиите, в научната литература, постоянно им се повтаря, образът на българите се представя като враг, като окупатор, като фашист. В крайна сметка виждаме как наистина за годините от Втората световна война насам голяма част от населението вече оформя македонско самосъзнание.

Можем ли да кажем, че Македония е била българска по времето на Българската екзархия, а след това се е случила асимилация, наложена първо от сръбската и гръцката власт след Балканските войни, след това от югославската?

Бих казал, че златното време на българщината в 19-20. век е във времето преди Балканските войни, когато Македония е част от Османската империя. Колкото и Османската империя да е империя с проблеми, с лоша администрация, с изостаналост, все пак в нея се признават български институции като църкви и училища, излизат български вестници, има българска гимназия, която е не само ковачница на подготвени хора, но и огнище на национално самосъзнание – всичките ни големи революционери – включително Гоце Делчев, са минали през българската гимназия в Солун.

Наред с всичките си проблеми и недостатъци, Османската империя все пак създава условия за развитие на българско самосъзнание -говорим за 2000 български училища по времето на османската власт, за силни позиции на Българската екзархия.

Катастрофата настъпва след Балканските войни, когато Македония става част от националните държави Сърбия и Гърция, които категорично заявяват, че на тяхна територия българско население няма. Те изключват тази възможност, не я допускат. Това е катастрофалният момент – Балканските войни и Първата световна война. Те завършват с неуспех за България и с едно жестоко разделяне на Македония.

Още актуални интервюта – четете тук.