Отчуждението, самотата на децата в дигиталната ера стават все по-очевидни и създават все по-сериозни проблеми, предупреждава проф.Георги Ончев. Най-доброто лекарство за емоционални проблеми при децата е връзката със семейството, казва експертът.
И началото на учебната година, и краят на миналата остават белязани от тревожни, тежки случаи на агресия в училище, сред подрастващите – деца срещу деца, побои, дори причиняване на смърт, деца срещу учители. Самоубийствени селфита, пак наркотици и нов епизод – тийнейджъри с мания наргилета. Повод да говорим с проф. Ончев за връзката деца – родители, за връзката между културата и психопатологията при учениците и подрастващите, за агресията, за дефицита на внимание, самотата, виртуалната реалност, за новите опасности за децата ни. Д-р Георги Ончев е професор по психиатрия, клиницист и преподавател в УМБАЛ „Александровска” и Медицински Университет София. Наскоро излезе неговата книга „Култура и психопатология. Антропология на психичната болест“.
Проф. Ончев, търсят ли ви родители, обезпокоени от знаци за психични проблеми или съмнения за психични заболявания у децата им и увеличава ли се или намалява броят на търсещите помощ?
Броят на търсещите помощ нараства, но не поради ръст на патологията, а поради нарастване на чувствителността към нея. Търсят обикновено детско-юношески психиатри (това е отделна специалност) или ги насочваме към тях. За съжаление, детските психиатри у нас са твърде малко и като количество далече под прага на стандартите за добро обслужване, а с някои подрастващи около условните възрастови граници на юношите се занимават и специалисти по обща психиатрия.
Често недобрите резултати в училище се обясняват с дефицит на внимание. Не приписваме ли твърде бързо медицински диагнози на проблеми, които не са здравословни и не води ли това до лечение, което не е наложително за сметка на други начини за справяне?
Недобрите резултати в училище са сигнал за психологичен проблем, който най-често е свързан със семейната атмосфера и по-рядко – с болест в медицински смисъл.
Хипердиагнозата е детската болест на съвременната медицина. В САЩ през последните 2-3 десетилетия има ръст на диагнозата хиперактивност с дефицит на вниманието 20 пъти, а на поставяне на диагнозата биполярно афективно разстройство в детството – 40 пъти! Това не е епидемия на болести, а епидемия на етикети. У нас има повече клиничен реализъм и балансираност.
А как родителят да разбере кога проявите на тревожност, депресия или обратно – на свръхактивност и агресия са причина да потърси помощ от Вас и Ваши колеги и кога това не се налага? Къде минава тънката нишка?
Най-добре е родителят да не гадае за патология у детето си, а да гради и поддържа връзка на доверие и подкрепа, в която детето може да споделя свободно свои страхове, грешки, фантазии, проблеми. Защото те съпътстват живота на малкия човек (както и на големия).
Това е по-съществено от диагностичните прагове. Тънката нишка се къса, когато тази връзка се прекъсне. Ако има съмнения, разбира се, винаги може да се потърси комплексна психиатрична и психологична оценка от специализиран екип. Най-доброто лекарство за емоционални проблеми обаче е връзката. Както се казва, подобно се лекува с подобно.
Чувала съм, че в много западни държави, в Германия например, хората при най-малка проява на свръхактивност у децата си, се обръщат към психиатрични клиники. Как ще коментирате това?
Търсенето на помощ по нищожни поводи е обикновено израз на тревожност у родителя, т.е. то е проблем на родителя, не на детето. Детето обаче е обречено да попива интуитивно, без думи преживяванията на родителите си, обикновено на майката, затова нейната тревожност е заразителна и със самото обръщане за помощ може да ескалира тревожност.
Това се насърчава от практиката на хипердиагнозата, която подхранва и маркетингово позиционира културата на „свръхздраве” (водеща, естествено, и до свръхлечение) – контрол върху физиологичните и психични процеси, утопично очакване за безсмъртие, съвършенство, академично представяне, биохрани, спорт, обсебеност със здравословни практики.
През XIX в. е било модно да се ходи на алпийски тубсанаториум, през XX в. – да имаш „шик аналитик”, а XXI в. вероятно ще бележи пик на културата на хипохондрията, когато с изненада ще търсим какво здраво имаме у себе си.
В новата си книга изследвате връзката на културата и психопатологията. Но култура е много широко понятие. В днешната епоха на социални мрежи и електронни устройства можем ли да говорим за културата на виртуалната реалност и оказва ли тя влияние върху психическия статус на подрастващите, в каква посока?
Така е, култура е широко понятие, но се свежда преди всичко до социална наследственост, социалната ДНК и неписаните правила, по които живеем. В този смисъл бързата културна промяна, каквато прозира във виртуалната реалност, е в противоречие с мисията на културата да е консервативна, да съхранява опита и да го предава през поколенията, и затова може да е патогенна.
Идентичността в дигиталното пространство вече се връща от модерната автономност и обособеност на Аза към по-архаична колективна идентичност или дори към размиване на границите между Аза и другите. Тези промени в идентичността имат своите психопатологични проекции. Както и самотата от сурогата дигитално общуване.
Смятате ли, че в бъдеще тази виртуална реалност, в която живеят децата ни и на която се приписват причините за толкова беди, може да бъде впрегната и използвана в някакъв алгоритъм на лечение и терапия, тоест да са извлекат ползи от нея? Разработват ли се такива възможности и практики?
Да, има такива разработени алгоритми за дистанционно наблюдение на физиологични функции и за лечение, като някои смятат, че телемедицината е бъдещето, макар според мене това да е пресилено. Практикуват се дори форми на психотерапия онлайн, но в психиатрията, особено в самотата на виртуалната епоха, автентичното общуване няма алтернатива.
Напоследък взе много да се говори за модата на наргилетата сред тийнейджърите и за опасностите, които крият, защото няма контрол върху съдържимото в тях. Това ли е един от новите канали за разпространение на наркотични вещества?
Не съм запознат с тайните съставки на наргилетата, но предполагам, че хората искат просто да си продадат ароматите, а не да участват в сатанински заговор за превръщане на децата в наркомани. Търговецът обикновено няма интерес да убива клиента си. Очакването за контрол обаче отново извира от колективната тревожност. Няма как всичко да бъде под свръхконтрол и да има гаранции, че никой никъде няма да ти предложи нещо вредно.
Профилактиката на проблемните поведения е в доверието, връзката, насърчаването на играта, любопитството, свободното изразяване, а не в шпионирането на търговеца или детето. То е обикновено резултат от провал в основното и опит за прехвърляне на вината върху конспирация. И обратно, няма нищо страшно от това случайно да се надрусаш или напиеш, ако в емоционалното си развитие като цяло си успешен.
В книгата описвате нов специфичен културен синдром, проявил се в Япония в последните години – hikikimori. Бихте ли обяснили? Защо точно в Япония и очаквате ли да прескочи границите и на други държави?
Макар и твърде специфичен като материя и екзотичен като название, този синдром представлява далекоизточна версия на алиенацията – младежите се затварят в домовете си, не излизат от години, гледат анимация (manga), шарят из мрежите и хапват. Засяга буквално милиони.
Япония е специфична със своите традиционни ценности с преклонение пред авторитети и зависимост от оценката на другите в комбинация с ултрамодерност в други сфери и със социална тревожност. Затова отглежда свой модел на отчуждението сред младите. Универсално обаче, това е метафора на екзистенциалната самота в дигиталната ера. То не е вирус, та да прескача граници, но общочовешките измерения на изолацията и самотата са очевидни; единствено специфичните им прояви според местния културен контекст са различни.
