„Няма свобода за враговете на свободата“ – тази фраза произнася черният ангел на революционния терор Антоан дьо Сент-Жюст, затрил много врагове, докато бил сам гилотиниран на 27-годишна възраст. Сещам се за тази апория често, когато демокрацията ни изпадне в криза: трябва ли да действаме демократично спрямо онези, които отричат демокрацията?
Как да постъпваме например с публични говорители, които злоупотребяват със свободното слово? Които например лъжат, че ваксините срещу Ковид убиват, с което причиняват смъртта на хиляди лековерни? Да наложим цензура? Повечето мои приятели биха се възпротивили. Трябва да убеждаваме, ще кажат, защото цензурата неминуемо се обръща сама срещу себе си, подобно на гилотината за Сент-Жюст. Е добре, но в дигиталната джунгла именно лъжите са тези, които звучат най-силно и колкото повече спориш с тях, толкова повече внимание им обръщат хората.
Заключени в парадокс
Разбирате, че поводът за това размишление е явлението „Възраждане“. „Няма граждански права за враговете на гражданските права“, би казал един съвременен якобинец.
Но трябва да бъдем много по-внимателни, защото самата тази партия паразитира върху принципите на либералната демокрация, която не само изпълнява волята на мнозинството, но и опазва малцинствата. И ето ни заключени в парадокса. Оставяме я да действа безнаказано и по този начин окуражаваме други безотговорни кандидати за слава? Или – забраняваме я и с това изпълняваме стратегическия ѝ замисъл, а именно да разруши самия принцип на тази демокрация?
Има ли фашистки партии днес
Твърде лесно – вероятно следвайки прочутия закон на Годуин, според който всеки достатъчно дълго воден спор неминуемо стига до Хитлер – обявихме „Възраждане“ за фашистка партия. На което Костадинов върна обвинението, като нарече фашистки управляващите партии от мейнстрийма, защото го забранявали. Все пак нека сме наясно, че дори в позите и приказките им да долавяме отгласи от 1930-те, пред определението следва да поставим едно „нео-“.
Защото в нашия свят не може да има класически фашизъм по простата причина, че няма маси за организиране. Ако щете средната възраст на българина удари 45 години и желаещите да маршируват във факелни шествия ще намаляват. Съвременните движения от този тип са нео-фашистки, доколкото малки групи активисти разчитат на провокации, които да отзвучават по социалните мрежи. Едно изследване по време на последните избори показа, че Костадинов (съвсем демократично!) присъства в медиите два пъти повече от първия следващ кандидат.
От скандал на скандал: така се печели популярност
Защото казва разумни неща ли? Не, защото провокира, създава медийни събития, които наивните му опоненти се хващат да коментират. И сега и заплахата, че ще бъде подведен под отговорност за действията на шпицкомандите си, е нов повод да му обърнем внимание. Ако има процес – следващ повод. Ако го оправдаят – по-следващ и тъй нататък. Тъкмо с това се хранят нео-радикалите отляво и дясно днес. Който не следи световната политика, нека си припомни персонажа на Волен Сидеров, който така припламваше от скандал на скандал.
За разлика от забранената през 2020 неонацистка „Златна зора“, чиито лидери бяха пратени в затвора, „Възраждане“ все още няма на съвестта си физическо убийство. Затова и много юристи са скептични за това дали срещу тях могат да се предприемат сериозни съдебни действия. И все пак над тях тежи едно тежко подозрение: те са на страната на Русия, която ни е обявила за вражеска държава и насочва към нас ядрените си ракети. Можем само да гадаем дали службите ще докажат връзките им с Кремъл, а някои подозират дори самите тези служби, което затваря кръга.
Има ли тогава място в нашия парламент партия на национални предатели? Ако възприемаме сегашното положение като война, разбира се, не. Но извънредно положение у нас не е обявявано и управляващите се пазят да го направят. Нещо повече, симпатии към врага има и в БСП, и в президентското войнство – и от двете страни, впрочем, избягват да осъждат строго Костадинов. Един удар срещу „Възраждане“ рискува да консолидира русофилията, която според мен електорално стига до една трета от електората.
Премерени законодателни стъпки
Безспорно не могат да се оставят без последствие хулиганските прояви на тази формация. Чудя се, впрочем, защо полицията не се намеси по-сериозно, когато рисуваха „евреи“ на онази бирария или блокираха кината в София и Варна. 45-годишният средностатистически българин не обича гамените, дори когато споделя пилонния патриотизъм на поляната в Рожен. Арестуваха ли някого, повдигнаха ли обвинение с утежняващото обстоятелство „от омраза“? Като че ли у нас има събуждане в тази последната насока, но засега рядко чуваме за осъдени хомофоби или расисти.
Безобразията на „Възраждане“ в парламента също предполагат премерени, но последователни законодателни стъпки (ако, разбира се, ГЕРБ не реши да се заиграе с тях за някаква бъдеща подкрепа). Не се наемам да кажа какви законодателни стъпки точно – нека ги измислят юристите, но парламентът следва да се омиротвори, а не да става арена за мерене на… метафорите. Това, което знам, е, че за огромно съжаление на много хора „Възраждане“ няма как да изчезне, а резките действия срещу нея само ще отворят мегдан за други подобни нео-скандалджии.
С инструментите на правото
Скандирането на европейски ценности от наша страна само поражда контраскандиране на национал-аутистки от тяхна. Едно спокойно и решително противопоставяне, за което даде знак министър-председателят Денков, не просто може да спре безобразията на „Възраждане“, но преди всичко да ги изтласка от центъра на общественото внимание.
Защото правото има тази удивителна способност да тушира конфликтите, да ги забавя, да отнема емоционалната им енергия. Попаднала в орбитите му, „Възраждане“ присъда по присъда ще се нормализира или ще престане да интересува хората.
Анализът на проф. Ивайло Дичев е публикуван в Дойче Веле. Заглавието е на ДЕБАТИ. БГ.
Още актуални анализи – четете тук
