На 3 март 1878 г. бе сключен Санстефанският прелиминарен договор, който разказа една красива приказка на българите. Тя включваше почти всички територии, населени с наши сънародници и имаше излаз на две морета, пише в свой анализ проф. Милко Палангурски.
Тази красива приказка беше временна отстъпка на руската царска дипломация, но се превърна в политически мит. Този мит над 100 години е основата на единствената българска национална доктрина – Санстефанизмът. Тя ни костваше участието в пет войни, няколко национални катастрофи и до ден-днешен продължава да бъде блян в главите на някои по-разпалени патриоти. Това е свидетелство, че ние скоро няма да можем да погледнем рационално и без емоция на този важен момент от нашата най-нова история.
Българската държавност
се легитимира от няколко документа, Санстефанският договор е един от тях. Той е шестият от една поредица документи, които се появяват в европейското политическо пространство след Априлското въстание /1876 г./. Последният от тази поредица е Берлинският договор от 1/13 юли 1878 г., който създава статуквото в региона и предопределя следващите почти 35 години от неговото развитие. В този ред Санстефанският договор е една стъпка към постигане на крайната цел.
Българите бяха готови за своя държава.
В периода от края на Кримската война /1853-1856 г./ до Руско-турската освободителна война /1877-1878 г./, в рамките на само две десетилетия, които някой сполучливо бе нарекъл комитски, нашият възрожденски елит успя да постави българите на картата на Европа – църковно, просветно и икономически. Прадедите ни са направили, така че политическият процес да бъде необратим към годината на нашето Освобождение. В българското общество има достатъчно сили, които да създадат и управляват една държава. Тя не можеше да се случи без участието на „европейския концерт“ от шест Велики сили, които предопределяха съдбините на Европа, а и на света в края на XIX столетие.
Те на практика взеха решението за създаване на България след войната, но ако ние не бяхме се заявили, ако не бяхме попаднали на първите страници на вестниците в целия цивилизован свят от Америка до Русия, нямаше да имаме тази възможност. Да не забравяме, че много по-цивилизовани народи от нас, които държаха икономическата мощ на определени империи, като чехите в Австро-Унгария, получиха своя държавност 40 години по-късно след края на Първата Световна война.
През 1878 г. никой вече не оспорваше правото на българите да имат своя държава. Да, тази държава не включваше всички територии, населени с българи. Но двете Българии – Княжеството и Източна Румелия, които впоследствие се обединиха – са най-голямата балканска държава, излизала някога от Османската империя. Като територия освободена България е много по-голяма от Гърция и Сърбия, които бяха създадени през първата половина на XIX в.
Успешното възрожденско поколение
успя не само да наложи Българския въпрос, но и да събере една по-голяма държава, отколкото съществуващите до момента съседни страни. Ние подценяваме този факт, сравняваме полученото с начертаното от картата в Сан Стефано. Забравяме каква е реалността. Докато е живо възрожденското поколение, което управлява през първите три десетилетия, България напредваше предпазливо, но сигурно. Техните наследници гледаха на историята в романтичен дух и поставиха нереалистично високи цели, заради които претърпяхме поражение във войните за национално обединение.
