Русия е перфектна, а Западът е гнил – следователно Руската империя няма нужда от реформи. Така са мислели още древните руски царе, така мисли и Владимир Путин, убеден в руската уникалност и съвършенство, пише Е. Дайнов.
Исая Бърлин е може би най-любимият философ на англичаните. Той обаче е роден в Руската империя и през целия си живот наблюдава крайно внимателно политическото и идейното развитие на първата си родина. И стига до собствена концепция за руската история. Тя е под формата на зигзаг, твърди той. „Зиг“ е моментът, в който Русия решава да отслаби репресиите, за да се появят нови идеи, с помощта на които тя да настигне Запада по индустриална и военна мощ. След всеки „зиг“ обаче следва „заг“: спиране на реформите, възстановяване на репресиите, търсене на конфликт със Запада. Като резултат, Русия отново изостава и получава някакъв шамар в някакъв конфликт със Запада. Следва нов „зиг“.
Това е чудесна концепция, която може да ни обясни както руската история в последното половин хилядолетие, така и нейното сегашно поведение. Но – само донякъде. В концепцията на Бърлин има съществена слабост. В нея е залегнало допускането, че руските владетели имат същото схващане за времето като нас в Европа: че то отива нанякъде и човек трябва да се променя непрестанно, за да не падне зад борда. В своето схващане за времето обаче руските владетели нямат нищо общо с Европа – по-скоро са сродни на днешните ислямски фундаменталисти. Обединява ги отказът да схванат концепцията за развитие, положено във време, отиващо към бъдещето. В самата идея, че трябва да се развиваш, е заложено разбирането, че не си съвършен – нещо, което изглежда обидно и принизяващо.
Разликата между руснаците и арабите
При ислямистите положението е ясно. В последните две-три десетилетия тяхната теза е, че ислямският свят е в подчинение на западния, тъй като е отстъпил от религиозните си корени – „озападнил“ се е и така е отслабнал. Рецептата на ислямистите е връщане назад към времето на Саладин (изгонил кръстоносците от светите места) чрез възстановяване на тогавашните нрави и на шериата. Посланието е ясно: ако станем същите, каквито бяхме преди 1 100 години, пак ще бием западняците. Защото пак ще сме идеални, а те – дефектни.
При руските владетели положението е подобно, но е по-трудно за виждане, тъй като е скрито зад воала на великата руска култура от 19-ти-20-ти век, която несъмнено е европейска. Отдолу обаче нещата са също толкова фундаменталистки, както са при ислямистите. Време и развитие не съществуват, въпросът е да бъде напипано идеалното състояние и от него да не се мърда.
Разликата между руснаците и арабите е, че руснаците не гледат назад към един отминал идеал – те периодично развиват убедеността, че точно сега са намерили идеалното състояние и затова нямат нужда от нови идеи или нови практики. Имат нужда от опазване на вече постигнатия идеал от вътрешни и външни атаки, както и от разколебаване на вярата в него.
Иван Грозни пръв постига „идеала на неподвижността“
Както повечето важни руски разкази, и този започва с Иван Грозни. С поемането на властта, той прави „заг“ (по терминологията на Бърлин), като разтурва заварените форми на самоуправление, подчинява аристокрацията и закрепостява селяните. За разлика от останалите азиатски сатрапи обаче Иван Грозни развива и идеология, според която неговото царство, начело с него, е постигнало онзи идеал, от който вече няма накъде да има развитие. Това е концепцията за Третия Рим. Представена от монаха Филотей на бащата на Иван – Василий Тъмни – тази концепция звучи така: „Знайте всички, които обичат Христос и които обичат Господ, че всички християнски империи ще загинат и ще отворят пътя за царството на нашия господар, както се твърди в пророческите книги, и това царство е Руското. Защото два Рима паднаха, третият стои, а четвърти няма да има. Да пребъде твоята държава, благочестиви царю, тъй като всяко едно царство на православната вяра ще се слее в твоето царство: единствен ти си победител сред всички християнски царе“.
Потънал в съвсем други грижи, Василий не развива това пророчество в цялостна идеология, Иван обаче прави това. Неговото царство е олицетворение на края на историята, на постигане на целите на човечеството. И няма накъде да се развива или променя. Останалите могат само да деградират, докато не се окажат в рамките на Ивановата държава.
Интересното тук е, че появата на подобна идеология на съвършенството върви в Русия ръка за ръка с въвеждането на извънредни форми на управление – отвъд законите, установените нрави и институции. Иван управлява чрез лично подчинен му отряд „опричници“, които са по дефиниция отвъд („оприч“) обхвата на закона. Резултатът е масов терор и изтребление.
Идеалът на неподвижността впоследствие е разбит със сила от Петър Велики, който констатира ужасяващата изостаналост на Русия от Европа и се запрята да настигне западните страни. Че го прави по начин, който води до още по-голямо изоставане – това е друг въпрос. Важното в случая е, че като обявява царството си за империя, Петър отваря вратата към връщане на идеала на неподвижността, заложен в концепцията за Третия Рим. В сферата на идеите Петър продължава да говори за развитие, но в действителност спира всякаква възможност за него, нахлузвайки на цялото общество строгата йерархия на подчиненост, известна като „Таблица на ранговете“. В тази таблица всеки под императора си има началник и неговата работа е да изпълнява началническите разпореждания, а не да разсъждава. Това спира всяка възможност за нови идеи, новаторски практики или дори елементарно предприемачество. Никой не предприема нищо и единственото нещо, което се развива, са границите на империята, които постоянно се разширяват.
Виждаме, между другото, илюстрация на това положение при поведението на руската армия в днешната война с Украйна.
Защо на фронта умират толкова много руски генерали? Защото армията е построена така, че никой командир на никое ниво няма нито правото, нито способността да поема инициативата. Всички чакат нареждане отгоре и когато такова няма, всичко спира. И съответният генерал тича към фронтовата линия, за да дава нареждания. А там го причакват украинците, които действат на западния принцип – максимална инициативност на всички нива.
От Екатерина Велика до Йосиф Висарионович
Да продължим. Императрица Екатерина Велика управлява Русия през втората половина на 18-ти век, т.е. точно по времето, през което Западът става неузнаваем в политическо и индустриално отношение поради бурния взрив на нови идеи. Тя обаче противостои на всичко това с идеята, че такава голяма държава като Русия може да бъде управлявана единствено от волята на един владетел. И при нея идеята за развитие на обществото е заместена от идеята за развитие на границите на империята. През 1825-а година нейният наследник Николай Първи се сблъсква с броженията на декабристите, един неособено убедителен опит на офицерството да наложи реформи от западен тип. Срещу възродената идея, че Русия е изостанала и за да напредне, трябва да започне да прави нещата по европейски начин, Николай изправя концепцията за „триединството“ на Русия: самодържие, религия, народност.
Идеята тук отново е, че Русия си е перфектна, а Западът е гнил – следователно Руската империя няма нужда от реформи. Концепцията за триединството обявява Русия за напълно уникална и съвършена страна, която няма нужда да се движи наникъде. В крайна сметка целта на Русия е да си стои такава, каквато е, и да чака Западът да загине, за да го превземе.
Отново, както в случая с Третия Рим и Иван Грозни, появата на подобна идеология е задължително съпътствана от управление отвъд законите. При Николай това става чрез създадени от него „комитети“, работещи в пълна тайна, отвъд законите и независимо от официалните институции на държавата. Така се развихря прословутият Николаевски терор.
Очертава се тенденция: всеки път, когато Русия обяви себе си за съвършена и уникална, тя започва да бъде управлявана с извънредни и извън законови средства. Това отново се вижда след болшевишката революция от 1917-а година, когато Съветска Русия обявява себе си за първопроходец в един нов, перфектен и следователно застинал и непроменящ се свят – комунизма. Още на пети декември, по-малко от месец след вземането на властта, болшевиките създават „Чрезвичаен комитет“ (съкратено ЧК), чрез който налагат своята воля директно, без оглед на какъвто и да е закон. Запазени са гневни вестникарски статии на Феликс Дзержински, шефа на ЧК, в които той се оплаква, че от време на време Върховният съвет се опитва да го озапти със закони, които намаляват ефективността на неговите комитетчици.
Между Николай Първи и Дзержински, както и след смъртта на Сталин наблюдаваме някакви опити за „зиг“, както Исая Бърлин нарича реформаторските вълни в Русия. „Заг“ (т.е. спиране на реформите и на развитието) обаче винаги следва и е най-свиреп тогава, когато е подплатен с идеята, че Русия си е перфектна такава, каквато е. Това се случва отново при управлението на Владимир Путин.
Русия на Путин я чака тежко поражение
Към момента на нахлуването в Украйна Путин вече е обявил идеология на руската уникалност и съвършенство, много близка до триединството на Николай Първи 200 години по-рано. Както Николай, така и Путин управлява с помощта на група свои хора, наречена Съвет за сигурност, който стои встрани от официалните държавни институции и от законите. Както при Петър и Екатерина Велики, единствената идея за развитие, която Путин подкрепя, е разширяването на границите на държавата. Както Екатерина, той следва идеологията „вертикал на властта“, според която Русия може да се управлява само от волята на един човек. Не е случайно, че руската Дума наскоро предложи законопроект, според който Путин да не бъде наричан президент, а да бъде титулуван като „владетел“.
Както при Петър Велики обаче днешната руска индустрия се оказва несравнима в своята примитивност с тази на „колективния Запад“. Както в случая с Екатерина, Путин замества ефективността с имитация. При Екатерина иде реч за онези бутафорни кримски села, построени специално за целта и населени с охранени царедворци, играещи щастливи селяни, които тя инспектира след завладяването на Крим. При Путин става дума за демонстрацията на уникални свръхоръжия, които се оказват или бутафорни, или единични екземпляри за показване пред владетеля и неговата публика.
Путин, накратко, е успял да възстанови точно онези идеи и практики от миналото, които са държали Русия вън от развитието на цивилизацията, а нейното население – под постоянен контрол, на който то отвръща с раболепен възторг пред владетеля (нещо, забелязано от французина Астолф дьо Кюстин още по времето на Николай Първи). Единственото развитие, което е допустимо в тази ситуация, е разширяването на границите на държавата. И това разширяване, т.е. постоянната война на Русия срещу съседни държави, е абсолютно неизбежно.
Днес е важно да се разбере, че Русия на Путин неминуемо ще понесе тежко поражение от страна на Запада. И някой следващ неин лидер ще иска да направи „зиг“ – реформи, които да европеизират страната. Важното е, когато се стигне дотам, европейската цивилизация така да се ангажира с тези реформи, че да предотврати момента на „заг“, т.е. връщането на Русия в онова състояние, в което единствено войната осмисля нейното съществуване.
Текстът е публикуван в „Дойче Веле“, заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
