Байдън трябва да обедини не само съюзниците си, но и твърде миролюбивите демократи, за да се противопостави на Пекин и Москва.
Тъмни облаци са надвиснали над целия свят. Миналата седмица група китайски миноносци патрулира във водите на изток от Тайван, докато американски, тайвански и китайски военни самолети провеждаха различни бойни учения. На път за Израел американският министър на отбраната Лойд Остин проведе разговор със своя филипински колега, обсъждайки отказа на китайските кораби да напуснат водите, за които претендира Манила. В телевизионно интервю американският държавен секретар Антъни Блинкен отново нарече политиката на Китай към уйгурите „геноцид” и обвини Китай за гафовете, които изостриха пандемията от коронавируса, като предупреди Пекин да се въздържа от нахлуване в Тайван.
Междувременно, докато здравето на Алексей Навални продължава да се влошава мистериозно, руските войски демонстративно извършват маневри близо до границите на спорния регион Донбас в Източна Украйна, както и в Приднестровието – анклав близо до западната граница на Украйна, където е разположена оперативна група от руски военни. Говорителят на Кремъл Дмитрий Песков предупреди за възможността за „пълномащабни военни действия“, а Владимир Путин информира разтревожения турски президент Реджеп Тайип Ердоган за „опасните провокационни действия“ на Украйна в Донбас. Два американски миноносеца бяха изпратени в Черно море, а генерал-лейтенант Бен Ходжис – бившият командващ американските сили в Европа, предупреди, че може би целта на Путин е да установи контрол над украинското Черноморие.
През март външните министри на Китай и Русия обявиха намерението на страните си да задълбочат отношенията си, допълнително изостряйки напрежението с Вашингтон. Руският външен министър Сергей Лавров нарече Китай „истинският стратегически партньор на Русия“. Китайският правителствен вестник „Global Times” на свой ред отбеляза, че в руско-китайското сътрудничество „няма предел”.
Въпросът пред американците е какво може да означава всичко това. Дали Путин се опитва да отклони вниманието на руснаците от спадащия си рейтинг и опустошителното въздействие на пандемията в Русия? Наистина ли Си Цзинпин се опитва да разиграва националистическата карта, за да успокои китайската общественост? Дали всичко това е опит за сплашване на администрацията на Байдън, за да я принуди да се откаже от твърдата си реторика и да я отклони в желаната от Китай и Русия посока – а именно да изглежда величествена и ангажирана, но в същото време отказала се от ролята на глобален лидер?
Или се случва нещо по-опасно?
От 2008 г., когато руската инвазия в Грузия беше посрещната със слаб и неефективен отговор от администрацията на Джордж Буш, погълнат от собствените си проблеми, Пекин и Москва редовно тестват решителността на Америка. Путин превзе и анексира Крим, изправен само пред нравоучения и санкции, с които Русия успешно се справи. Путин засили влиянието на Русия в Сирия, като превърна в обект на подигравки арогантното изявление на Обама, че „Асад трябва да отиде“. Путин се намеси в президентските избори в САЩ през 2016 г., нареди кибератаки, изпрати убийци в европейските страни и помогна за потискане на демократичното движение в Беларус. В момента Путин помага на хунтата в Мианмар. В отговор на всички тези действия Путин слуша поток от дразнещи брътвежи, които демонстрират слабостта на стратегическото единство на Запада.
Междувременно Китай използва десетилетието, пропуснато от САЩ, за да укрепи властта си над Тибет, да започне това, което служителите в двете последни американски администрации определят като геноцид в Синцзян, да смаже автономията на Хонконг, да атакува Индия, да заплаши съседите си и да увеличи военните си заплахи срещу Тайван … Китай успя да направи всичко това без да срещне пропорционален или ефективен отговор от Съединените щати.
От 30-те години на миналия век, когато Вашингтон посрещна японската и германската агресия с проповеди и неефективни жестове, външната политика на Съединените щати никога не е била толкова вяла пред предстоящата буря. И като се има предвид, че американската общественост сега е поляризирана и фокусирана върху вътрешни проблеми, чуждестранните лидери може да почувстват, че е дошъл моментът да подложат американската твърдост и решителност на по-сериозни изпитания.
Картината не е съвсем безрадостна
Все пак, картината не е съвсем безрадостна. Задълбочаването на сътрудничеството между Китай и Русия е съмнително. В очите на Русия САЩ все още са много по-страшна сила от Китай – в противен случай Путин би се опитал да се сближи с Вашингтон, за да противодейства на възхода на Пекин.
Има и други добри новини. Започвайки с „обръщането към Азия“, започнало по времето на Обама, което продължи, макар и с прекъсвания, по време на управлението на Тръмп, американската външна политика бавно се адаптира към един по-опасен свят. Поне в индо-тихоокеанския регион съюзниците на САЩ реагираха бързо.
Все пак, основите на световния ред са отслабнали много повече, отколкото повечето американци вярват. Ще бъде трудно да обърнем хода на събитията. Администрацията на Байдън трябва да укрепи съюзите на САЩ и да преструктурира доктрината за стратегическа отбрана, за да отговори на изискванията на една по-бурна епоха. За целта е необходимо да убеди прекалено миролюбивите демократи, че националната отбрана, стратегическото мислене и дългосрочно планираната външна политика са единствената ни надежда за запазването на мира.
Анализът е публикуван във Foreign Policy
