Първан Симеонов е роден през 1982 г. в Стара Загора. Завършва журналистика и политология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Изследовател в областта на политическите партии, докторант по политология в СУ „Св. Климент Охридски“. Той е изпълнителен директор на „Галъп интернешънъл болкан“.
Публикувахте изследване, от което може да направим един по-глобален извод – че доверието в институциите намалява. Но повишили ли са се очакванията за икономически просперитет?
Първо, аз бих спорил, че доверието в институциите спада. Мога да каже нещо още по-лошо – в България доверието в институциите традиционно е ниско.
Доверието в институциите, в политическата власт – правителство и парламент – се повишава в началото на всеки един мандат. Хората им дават „кредит на доверие”, по-малък или по-голям, зависи от това какво управление идва – ако е нещо, по-познато, обикновено е по-малък.
Вие знаете, че в България традиционно предпочитаме новото – малко наивно допускаме една и съща грешка. Ситуацията сега е долу-горе следната – както в началото на всеки един мандат, властта взима един начален тласък на доверие. Така се случи и сега, но изглежда, че този начален тласък спира. Имаше няколко месеца на инерция на доверието към парламент и правителство, а сега като че ли влизаме в рутинна фаза – на всяко управление се случва от един момент нататък хората да започнат оценяват как работи това правителство.
Това, което се случва сега не е нещо страшно, стойностите не са толкова ниски. Резултатът за парламента даже е много добър. Такова доверие над 20% последно е регистрирано преди 7-8 години. Това означава, че привържениците на партиите са стегнати и свидетелстват доверие в Народното събрание.
Като казвам доверие в парламента и правителството, трябва да си даваме сметка, че преобладава недоверието.
Доверието леко е „живнало” покрай изборите, но сега влиза в една рутина, както се случва на всяка власт.
Какво точно искат да кажат българите с тези резултати – че България върви напред въпреки политиците или че институциите все по-малко пречат на икономическото развитие?
Ние мерим т.нар. индекс на „материалните очаквания”, в отговор на въпроса: „Какво очаквате да бъде материалното положение на вашето семейство през следващите 12 месеца?” Този индекс отдавна не е бил толкова висок.
Той е пак е минусов, но все е по-малко нисък.
На всеки три месеца питаме какво ще стане с цените на основните стоки. Преди три месеца хората казаха, че ще скочат. Сега, като че ли, не го усещат. Питаме хората и за общите им нагласи за материални очаквания и трябва да ви кажа, че негативните прогнози са били около 64%, 59%, 47%, а сега са само 28.
39% казват, че не очакват нещо да се промени, но има 15%, които мислят, че положението ще се подобри.
Тук можем да кажем, че не оптимизмът расте, а че песимизмът намалява.
Очакванията за безработицата също намаляват – имало е периоди назад във времето, когато очакванията са достигали 57%, а сега само 26 на сто смятат, че безработицата ще расте.
Това е може би най-ниската точка въобще за последните 10 години.
Това означава, че позитивното съживяване на икономиката се отчита, макар и сдържано. Тоест, политическата стабилизация също влияе.
Хората първо мислят за политиката – ако политиката е грозна, а икономиката красива, те пак ще кажат, че икономиката е грозна.
Някъде на дълбинно ниво, бавно и полека се вижда, че положителните отговори „да, икономиката е добре” пълзят нагоре. Конкретиката обаче при краткосрочната перспектива, е че ако питате хората за икономиката, те ще ви кажат по-скоро за политиката.
Така че политическата стабилизация и обективните икономически показатели влияят, затова и хората във все по-голяма степен имат положителни нагласи.
Да го обобщим така: има оптимизъм, повече в икономиката и по-малко в политиката.
Някакви хубави неща се случват, въпреки че политиката ни не е красива. Политиката поне на този етап изглежда стабилна, макар и да няма големи очаквания.
Като че ли сме свидетели на модела „по-малкото зло” – злото, което ми е досадно, но е част от пейзажа или като злото, което ако го няма, ще дойде по-голямо.
В общи линии, българите гледат с известна досада на политиката, но във всеки случай усещат някаква предвидимост и някаква стабилизация.
Не че няма търсене за нещо ново, но последните парламентарни избори показаха, че колкото има търсене за нещо ново, толкова повече хората се изплашиха от него и поискаха старото.
Политическо безветрие, ако можем да го наречем така.
Има ли корелация между доверието в институциите и доверието в икономическата държава по света?
На дълбочинно ниво, обективните икономически показатели влияят на нагласите на хората, но в краткосрочен план, първото нещо, което влияе е политиката. Общественото мнение традиционно е скептично, поне в нашия случай. Така че такава корелация в България личи. Как е по света? Ще ви каже нещо много любопитно – най-богатите общества са едни от най-притеснените за икономиката и политиката.
Най-богатите общества са и най-скептични, защото имат какво да губят. Най-бедните общества обикновено са най-щастливи.
Последното такова проучване, което проведохме в края на миналата година, показа, че за пръв път от много време насам почти няма западни общества – европейски и северноамерикански, които да са в топ 10 по щастие и перспективи за икономиката. Това от една страна потвърждава тезата, че бедните общества са по-щастливи, а от друга означава, че Изтокът расте. Ние сме свикнали да мислим, че светът се ръководи от Запада, но това е все по-малко вярно. Китай става все по-силен, далечна Азия също, все по-определяща е Индия.
Да ви кажа откровено, това е дългосрочна тенденция.
И да, има корелация между икономическите възприятия и възприятията за лично щастие, за политиката, за личните перспективи. Парадоксално се оказва, че обществата, които са задоволили повече свои нужди, стават по-придирчиви към детайлите.
В България се наблюдава „Синдромът на бананите”.
Ако през 50-те години у нас, като е идвал един кораб банани, хората са се радвали, че има банани, то през 80-те години, хората са се ядосвали, че е само един кораб. Това е железен синдром – в единия случай предизвиква радост и властта се обича, в другия предизвиква раздразнение и властта се мрази.
Всяко нещо отглежда у себе си онова, което може да го убие. Западните общества забогатяват и се изнежват, и стават все по-уродливи, когато някой им каже, че комфортът им е подложен на изпитание. Виждате, западните общества започнаха да мислят все повече за екстремисти, за радикали… Ето ви я корелацията.
