В многовековната история на българския народ съществува впечатляващ пантеон от бележити личности: владетели и държавници, политически и духовни водачи, писатели, художници, военачалници, в по-ново време и учени, музиканти, спортисти…
За българската нация обаче „личност номер 1“ категорично е творецът и водачът на националната революция Васил Левски (1837-1873), човекът, който още за своите съвременници е олицетворение на волята за свобода и демокрация, на пълната отдаденост на една справедлива кауза.
Левски е стратег и организатор на мощна конспиративна мрежа от комитети, чиято цел е възкресяването на българската държава след близо пет века чуждо господство. Политическият режим еднозначно е определян от нашите прадеди като „робство“ или „отоманско иго“…
Дори и след прословутите реформи от средата на XIX в. неравноправието и беззаконието в Османска Турция дават достатъчно основания на българите да определят своето положение именно по този начин. Затова и днешните спорове на тази тема са лишени от особен смисъл.
Вътрешната революционна организация, изградена от Левски само за около две години, обединява всички социални слоеве на българското общество – „… всяка класа, пол, занятие…“ според поетичното, но вярно определение на Иван Вазов. В нея на преден план са представителите на „средната класа“ (в някои случаи и на най-богатите българи), на интелигенцията, вкл. предприемачи, търговци, земеделци, занаятчии, свещеници, лекари, учители…
Според някои свидетелства към края на 1872 г. комитети съществуват над 200 градове и села, а в тях са обхванати над 12 хиляди души и тепърва мрежата се разраства… Затова Левски е против преждевременно вдигане на въстание, за дълга подготовка, осигуряване на финанси, хора, оръжие, въшнополитическа подкрепа. За Апостола и най-близките му съратници суверенитетът на българите е абсолютен приоритет, който изключва безпринципно обвързване с когото и да било, вкл. с Русия и другите „Велики сили“, както и с балканските съседи.
Малко известно е, че Васил Левски и неговите съратници не изключват и мирен вариант на революцията чрез поставяне на „Българския въпрос“ пред самата Османска империя и „Великите сили“.
Ето как е представен замисълът на въстанието от Димитър Общи пред следствената комисия в София: „Всички ще работим две–три години, да се съберат пари, да се купи оръжие, да се приготви барут и куршуми. И тогава, след като всичко това е готово, ще се свика общо голямо събрание – и в Букурещ, и тук [в България].
В тия събрания ще се тегли жребий – кой да занесе в Истанбул мазбата [изложение, декларация], която ще се изготви. В тая мазбата ще изложим: да се изпълни постановлението на Парижкия договор, сключен през 1856 г., ако това не се приеме /…/, ония, които могат да носят оръжие, да грабнат оръжието. И всички или да измрат, или да спечелят с оръжие…“
Също така се е предвиждало да бъдат привлечени още 40–50 души апостоли, които да работят из цяла България: в Добруджа, Мизия, Тракия, Македония, Поморавието. Този въстанически план е потвърден от още неколцина комитетски дейци, а самият Левски според някои спомени още в началото на своята мисия е казвал: „Желанието на комитета е следното.
Ще изложим на най-напред със заявление до държавата, че данъците ни са големи… Че преди години е обещала нещо, ще потърсим обещаното… Свободата… Ще съберем пари, ще купим оръжие и ще се бием…“
Комитетите на Левски, макар и след неговата гибел, подготвят Априлското въстание – онази „революция морална и с оръжие“, която поставя „Българския въпрос“ на вниманието на Европа и цивилизования свят и предизвиква Руско-турската Освободителна война.
Затова за нас българите Васил Иванов Кунчев, известен с революционното си прозвището „Левски“, е Апостол на Свободата, олицетворение, другото име на политическата и човешката свобода.
При залавянето му един негов съратник възкликва: „Нямаме втори Левски на света!“ Според други той е „най-добрият ни българин…“ Христо Ботев го възвеличава като най-свидния син на България, а за Вазов нравственият подвиг на Левски е максимално близък до онзи на Спасителя…
Васил Левски съчетава в себе си вярата на християнския монах с мисленето на модерния човек, военната строгост с толерантността. В монархическа Европа на XIX в. Левски се бори за „демократска република“, за справедливи и „свети закони“.
В неговата мисъл са споени библейската мъдрост и убедеността в креативната сила на човека: „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме…“ Както никой друг от нашите национални водачи, Левски заявява, че българският народ „… се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи“.
Българският Апостол на Свободата е личност със световни измерения и това се признава от всички чужди изследователи, докосвали се до неговия живот, дейност и идеи. Всяко българско поколение, всеки българин има „своя“ Левски – безспорно доказателство за универсалното звучене на Апостола като велика историческа личност, достойна да бъде известна на цялото човечество.
