Международната среда за сигурност продължи да се променя и през 2018 година. Тя не напомня „глобалния безпорядък”, за който в началото на този век пишеше Бжежински, но изглежда много по-различно от предварителните очаквания.
Китай се подготвя да влезе в ролята на глобален лидер, докато САЩ продължават по-скоро да се занимават със самите себе си. Моделът на демократично развитие се променя под натиска на възраждащите се имперски амбиции и неуверената позиция на Европейския съюз.
Наслагваните през последните няколко години тежки компромиси дават своя резултат. В нашата част на света, той изглежда като разрастващ се натиск срещу европейските институции, но всъщност е насочен срещу фундамента на европейските ценности. Компромисите имат своята цена и ние започваме да я плащаме. Това ще продължи и през следващите години, той като бе изгубено твърде много време.
Точката на пречупване бе през 2014 година, когато стана ясно че институциите, осигурявали поддържането на международния правов ред след Втората Световна война, вече не са в състояние да неутрализират разрастващите се имперски амбиции на Руската федерация. Окупирането на Източна Украйна бе продължение на политика, която даде първите си резултати още през 2008 година, но бе насърчена от неубедителната и двусмислена реакция на ООН и Европейския съюз. Тогавашната администрация на САЩ предпочете да застане в ролята на добронамерен посредник, но когато в края на мандата си Президентът Обама най-после разбра срещу какво се намира, беше твърде късно за възпираща стратегия.
През тази година, вече можем да приемем, че познаваме по-добре приоритетите и избора на Президента Тръмп. Представата за неговата непоследователност и импулсивност е силно преувеличена. Всъщност, макар и парадоксално, той е изключително последователен в своите действия. Той прави само това, което обеща по време на своята предизборна кампания. Неговата представа за състоянието на САЩ бе като за фалирала компания, която трябва да бъде санирана. Това е хоризонта, спрямо който неговата администрация проектира своята външна политика. На първо място е Америка и необходимостта тя да възстанови силата си. Всички останали въпроси би трябвало да почакат.
И все пак, пробивът в отношенията със Северна Корея, показа че администрацията на Тръмп е в състояние да постига цели, използвайки по-скоро твърд подход за водене на бизнес-преговори. Това е стил на преговори, а не лично отношение към някого. Когато САЩ се опитаха да го приложат спрямо Европейския съюз, това предизвика бурна и не особено адекватна реакция. Всъщност, следвайки собствената си стратегия, Тръмп искаше да продава на европейските пазари, а не да подлага на съмнение транс-атлантическия консенсус.
Хибридната война придоби напълно своите нови очертания. Начинът, по който тя се води днес от Руската федерация и ислямския фундаментализъм е различен от добре познатите образци. Нейният активен, боен елемент, днес е тероризмът. Дизайнът на тези войни се е променил. Масовата дезинформация и агресивната пропаганда в дигиталната среда води до „отключване” на отделни, изолирани индивиди, които без да са били обект на целенасочено въздействие и подготовка, предприемат терористични действия. Фоновият натиск е толкова силен, че тези „единаци” могат да се активират във всеки момент, без за това да е необходима специална причина или стройна организация.
Яростните атаки срещу Европа дадоха своя резултат в референдума на Великобритания. Това е най-тежкото поражение, което допусна европейската политика и неговите последици пряко ще определят средата за европейските избори през 2019 година. Независимо от все по-пълното изследване на анти-европейската пропаганда, политиците продължават да не разбират мащабите на заплахата, пред която се намира Европейския съюз. Нейният профил придоби своите очертания през 2018 година и ще продължи да разширява влиянието си в рамките на кампанията за европейските избори.
България се справя сравнително добре в тази динамично променяща се среда. Тестът за способността ни за позициониране бе Предсеателството на Съвета на Европейския съюз. Проблемът е в това, че българската външна политика не успя да задържи темпото, което беше постигнато в периода на председателството, но и външния натиск се усили изключително много.
Европейският съюз застана в отбранителна позиция, без да е постигнал яснота относно различните фронтове на атаките срещу неговото съществуване. Доминира усещането, че е необходимо да се предприеме нещо сериозно и решително, но липсва воля и стратегия как това да се случи. Политическата отговорност за защитата на Европа нарасна през тази година, а засега изглежда че няма кой да я понесе.
Администрацията на Европейския съюз доминира политическия процес. В момента администрацията не е в състояние нито да наложи правила, нито да защити адекватно европейските граждани, тъй като й липсва политическа отговорност. България е част от този процес и както много други страни, трябва да реализира своите интереси в среда, доминирана както от надигащите се имперски амбиции, така и от възраждащия се държавен протекционизъм, особено сред водещите европейски страни.
Гражданите през тази година не успяха да защитят своята представа за Европа. Протестите на поданиците, които искат нещо от държавата бяха използвани като подходяща платформа за разширяване на фронта на пропагандната война. Предстоят ни най-важните избори за бъдещето на Европейския съюз. Цялата енергия на гражданската критика трябва да бъде фокусирана върху изборния процес и да се реализира чрез електорално участие. Всичко друго ще насърчи процеса на дезинтеграция.
Бъдещето на Европейския съюз е основният въпрос на международната политика. От неговото решаване ще зависи насоката, в която ще продължат да се развиват международните отношения и степента, в която може да се очаква полицентричността да доведе до безпорядък.
