Големият провал на руските опити да държат Балканите колкото е възможно по-далеч от НАТО се превръща в история с продължение. Черна гора, любимото балканско дете на руската дипломация от 19 век насам, избяга от руската опека и се присъедини към Алианса, което се оказа заразителен пример и за Македония.
Още преди да е приета, Македония обяви тази седмица, че ще предостави на НАТО военната си база в Криволак. Премиерът Зоран Заев заяви това в Скопие на среща с командващия Съвместното командване на силите на НАТО в Неапол адмирал Джеймс Фого.
Така, недалеч от Неготино, на разстояние един артилерийски изстрел от България, в Източна Македония възниква поредното доказателство за това що е то практическо доказателство за проатлантическа политика. През 2016 г. в Румъния, отново край българската граница, беше построена базата в Девеселу на стойност 800 милиона долара. Т.е. точно в България все така няма натовски бази, но на един „марш на скок“ от нас ( както се наричаше еднодневен преход на пехотата в нашата съветизирана родина), те се множат. Компенсират някак си българския вътрешен „неутралитет“ спрямо по-високата степен на ангажиране на България.
За съответните бази в Гърция и Турция да не говорим – тях всеки българин, преминал през казармата по времето на НРБ, ги е чувал като главни мишени на Българската народна армия.
От 2015 г. насам редовни военни учения на НАТО на домакински начала организира и друга наша съседка, но по море. Грузия предоставя базата си Вазиани за учения с натовски части. И тази година имаше такива в началото на август с участието на над 3000 военнослужещи от 13 държави (без български пратеници).
Ако добавим към картината и разбираемия стремеж към подобно сътрудничество на терен от страна на реално нападнатата от Русия днешна Украйна, ще се окаже, че България е единствената държава в региона, освен самата Русия, в която няма готовност за постоянно военно присъствие на съюзници от западния военен съюз. Макар учения да се организират и тук, за всички е ясно, че София много внимава да не предоставя земята си за натовска база, както направи вече споменатата Румъния в рамките на общата противоракетна отбрана на алианса.
В това отношение днешна България напомня на НРБ, на чиято територия по изключение нямаше войски на Варшавския договор, но не поради „опърничавост“ от румънски тип, а тъкмо обратното: поради извънредната преданост на режима на Живков към Москва тук не се налагаше българското население да бъде „респектирано“ от съветски войски. Тази работа работа вършеха „братушките“ им.
Този български отказ да се включи активно чрез натовска база в отбранителните ангажименти на алианса е най-видимото потвърждение на факта, че ако не се брои Сърбия, България е най-спокойното пристанище на руското влияние на Балканите. Именно заради него властите ни не проявяват никакъв ентусиазъм по натовска линия и винаги се опитват да „минат метър“ – било по въпроса за общонатовски черноморски флот, било за включване на противоракетния щит на алианса.
На пръв поглед тук няма яростни прояви на нетърпимост към НАТО, както имаше да речем в Гърция по време на войната в Косово през 1999 г. Там демонстранти изпровождаха с протести натовски военни колони, запътили се към театъра на бойните действия в бивша Югославия, но това с нищо не промени официалното гръцко съдействие за общите усилия по възпиране на сръбския режим. У нас е обратното: няма видима, а „само“ тиха съпротива, но не на гражданско, а на институционално ниво.
Иначе казано, руският натиск е взел страха на „когото трябва“ в България и тази тактика е очевидно най-добре работещият механизъм за осъществяване на московското влияние в региона. България остава остров на руското спокойствие, заобиколена отвсякъде от коалиция на желаещите да бъдат наистина ефективни участници в колективната отбрана на най-могъщия военен съюз в света.
