Отива си най-топлата, според някои климатолози, година в историята на България, през която имаше временно захлаждане на отношенията на държавата ни с Кремъл, въпреки топлите проруски чувства на българския народ, от името на който в този смисъл се изказа Путин.
Путин избра да се скара безадресно и обобщаващо на българския елит, че пречи на прокопаването на руско-турския газопровод през нашите земи, в присъствието на сръбския президент Вучич, употребен от него като фон, като положителен пример и контрапункт за назидание на България точно по начина, по който през декември 2014 г. реши символично да преименува на “Турски поток” планирания да премине през България “Южен поток”, след което следовниците на култа към Северната империя у нас се съгласиха с Москва, че именно ние сме спрели потока й, а не Путин.
Адресатът на размахания от Сочи пръст разбра много добре за кого се отнася обвинението и моментално влезе в обяснителен режим. Премиерът Борисов понечи да възрази, отвърна , че се стараем много и дори покани строгия обитател на Кремъл да посети България и лично да се убеди колко прилежно копаем. Но опитът му за пререкание с Путин приключи на следващия ден с нови топли прегръдки и целувки с руския посланик в София Анатолий Макаров, поканен светкавично за тази демонстрация на “Дондуков” , където той се чувства като продължител на неговото дело ( на делото на руския генерал-губернатор у нас княз Дондуков).
Заформи се триъгълник с намесване на американците. Погледнато от този ( тъп ) ъгъл мълниите от Москва вещаят поредната буря в София, но това би било наблюдение, направено при прелитане със скоростта на Ф-16, от който се виждат облаците, но не й усърдното разкопаване на “майка България” с цел да услужим на руския газов транзит за негови клиенти на Запад от нас.
Припомням: лозунгът “ Да не допуснем ( американците ) да разкопават земята на майка България” беше взет на въоръжение от демонстранти в десетина населени места у нас края на 2011 г. Това беше годината, в която кандидатът на БСП за президент Ивайло Калфин открои като точка Първа от предизборната си кампания съпротивата срещу току-що спечелилата търга за проучвания за наличие на огромни количества шистов газ, забелязани от космоса от американски спътници.
Тогава за шистовия газ у нас се знаеше толкова, колкото и за руските хибридни войни- направо нищо. Но стотици защитници на газовия монопол на “Газпром” , волно или поради подпалени от агитатори страхове, дейно запротестираха срещу незнайната заплаха. Никой не ги нарече със звучащата с англосаксонски акцент дума “протестъри”. Тя още не беше изкована в пропагандните московски лаборатории, за да бъде лепната на други български граждани по-късно като вносен етикет.
Ивайло Калфин загуби битката за президентството, но не и войната срещу американците. Те бяха прогонени в някоя от онези стотина държави, чакащи на опашка за тяхната експертиза. Успешното им прокуждане стана не пряко от демонстрациите с еднаквите лозунги в около 14 български града в един и същи януарски ден на 2012 г., а в резултат на изкования в невиждано кратки срокове закон, нареден от Борисов, гласуван за рекодните три дни след неговото преписване от френското законодателство. Помощниците на руския газов монопол на българския пазар обаче не се отказаха да демонстрират и се преквалифицираха в специалисти по борбата с всякакви други монополисти, с изключение на най-големите у нас, каквито са руските “Газпром”, “Лукойл” и “Росатом”.
Обратното огледало към начина, по който премиерът Борисов беше доведен до решението си да подаде оставка през пролетта на 2012 г. , помага да се ориентираме в рамките на това сравнение как стоят в това отношение нещата през 2019 г. Отговорът е ясен и безоблачен: няма протести. Защото майка ни България се разкопава по руска заръка и не като заявено намерение, а като факт, чието начало беше оповестено и скрепено с целувки и прегръдки с Макаров от Борисов край Стара Загора през октомври.
Тази радостна картина беше особено показателна за истинското състояние на непоклатимите връзки с Москва поради обстоятелството, че само месец по-рано се случи сякаш немислимото по трасето на “хилядолетната” ( според някои разпалени руски политически глави ) дружба между нашите държави. В София беше арестуван и обвинен в шпионаж в полза на Русия нейният явен агент за влияние поне от десетина години насам Николай Малинов, напуснал БСП от обида, че не води достатъчно проруска политика, за да създаде “най-голямата неправителствена организация” в страната Национално движение “Русофили”, определено от самия надзорник на местните русофили ген. Леонид Решетников като единствено в света по рода си приятелско явление спрямо държавата му.
Инверсиите в българско-руските отношения обаче продължиха. София, сякаш в отговор на многобройните саркастични коментари, че е “разкрила” българин, който изобщо не се крие, се престраши да посочи ( вратата на) руснак с дипломатически паспорт, истински кадрови шпионин. И отново последва крайно необичайна първоначална реакция на Москва.
Дали там са изчаквали да отмине оповестеното вече предстоящо посещение на премиера Борисов във Вашингтон или не, но повече от месец руските власти и подчинените им медии запазиха нещо като “радиомълчание” на бойното поле с цел да не се издават пред врага. Не закъсня обаче ефектът от закъснялата реакция с реципрочната мярка чрез екстрадирането на български дипломат от Москва. Щеше да бъде истинска сензация да е бил наистина български шпионин и да научим, че България си позволява да праща шпиони в Русия, но “братушките” ни лишиха от това патриотично удоволствие, ограничавайки се с формулировката, че гонят българина по неписаните правила на дипломацията, а не защото са го заловили да ги шпионира ( както стана с руския “дипломат” у нас). Това се нарича косвено признание за невинността по същество на тази жертва на руския “приятелски огън”.
Шахматистите в руския лагер си разиграха коня така, че оставиха впечатление за американска (раз)връзка в шпионския скандал. Българската прокуратура, претендираща да бъде най-прозрачната в света за всички времена, не сподели с нас какво точно е правила цели няколко дни в САЩ, където нейното ръководство се озова ненадейно. И щеше да си остана още по-голяма тайна, ако на третия ден от визитата на Цацаров, Гешев и компания зад океана сайтът на българската секция на “Свободна Европа” не ги беше издал, че се намират там. Ходът с това руско внушение беше особено печеливш, рисувайки българите като американски пешки, поради очевидно не особено горещия прием за българските прокурори на американска земя. Освен опитът посещението им да бъде премълчано от българска страна сякаш е нещо срамно да отидеш на гости на съюзниците, биеше на очи контрастът с тържествените обятия за същите български държавни обвинители в Москва. Там те подписаха преди 4 години споразумение за сътрудничество с руските правораздавателни власти, известни с правото си да тикнат в затвора всеки явен или мним противник на изпълнителната власт. Нищо подобно не се случи сега във Вашингтон.
Дипломатически ход за опровергаване слуховете за търговия на геополитическо влияние за руска сметка направи новият посланик на САЩ в София Херо Мустафа. На среща с журналисти, организирана от Американската търговска камара в София в седмицата преди отпътуването на премиера Борисов за дълго очакваните от него разговори с президента Тръмп, г-жа Мустафа заяви, че тази ( много отдавна желана от Борисов) среща в Белия дом не е отплата за предварителното разплащане на България за 8 американски Ф-16 за българските ВВС. В залата в Софийски хотел, където тя беше упълномощена да направи това изявление, премина шепот, който, казано дипломатично, беше израз на несъгласие с това твърдение.
Явно и в Москва не вярват на тези “сълзи”. След като изглеждаше така, сякаш май изобщо няма да гонят “братушка” с дипломатически паспорт, все пак нашият дипломат набързо се стегна куфарите. За разлика от руския му колега, чието отпътуване месец по-рано от София се оказа фалшива новина и се наложи изтичане на информация в българските медии, за да бъде подканен да го направи най-накрая.
Цялата димна завеса около залавянето на мними и явни шпиони трудно може да прикрие фактът, че отвъд пушилката се изясни на финала на 2019-та година следното: България вече изкласи до ядрен ястреб в ЕС. Премиерът Борисов гордо съобщи, че на последната среща на върха на организацията за годината страната ни се е борила и е победила ( заедно с Франция срещу Германия, водещата европейска икономическа сила и пръв партньор на страната ни в търговията) така, щото да развиваме ядрената си енергетика. Която е 100 процента зависима от Русия – почти, както в доставките на природен газ, че и повече, защото за вноса на ядреното гориво няма алтернатива чрез диверсификация въпреки намеците, че имало вероятност някой ден да си внесем такова от САЩ.
В крайна сметка, въпреки “недоразуменията”, които вероятно включваха и пореден спад на броя на руските туристи у нас ( податливи на държавните указания къде да се пекат ), отношенията на България с Русия бяха определени не веднъж от руска страна като развиващи се в правилна посока. Явно при сделката за американските Ф-16 срещу АЕЦ “Белене” и “Турски поток” в България, руските търговци на влияние са останали на печалба, все пак.
Но както се казва още в заглавието на коментар, публикуван в РИА “Новости” след размахания пръст на Путин в Сочи и последвалите ден по-късно извинителни целувки и прегръдки на Борисов в София, “България се научи да вярва на Русия, но това няма да й помогне”. Ясно, откровено и безпардонно напомняне на втръсналото клише от съветско време, че “Москва не вярва на сълзи”, т.е. на сълзливи демонстрации на приятелство. Иска дела.
Очаква ни делова 2020-та година.
