Отминаващата 2018 година беше доста черна за региона на Черно море, но въпросът е дали мракът на напрежението по северното му крайбрежие ще се сгъсти още повече. Последните акорди от дочуващата се от там руска маршова музика бяха белязани от акт на държавно поръчано пиратство край Керченския пролив от страна на Русия. Морски таран с цел превземане на кораби беше нещо, което съвременните поколения не бяха наблюдавали край Европа. Явлението е характерно за пирати в югоизточна Азия или край африканските брегове на Сомалия.
Москва обясни, че е пленила украински кораби и моряци по вина на Украйна, която нарушила руски териториални води. Фактите не само опровергават това твърдение , но и последвалите действия на Русия затвърдиха в международната общност впечатлението за преднамерена руска ескалация на противопоставянето в този район. Защото не Украйна, която стана обект на морското пиратство даде знак за нарастващо военно присъствие, а Русия обяви, че изпраща подкрепления на основание на собствените си очаквания за „нова украинска провокация“.
Във връзка с този план Русия прехвърля изтребители „Сухой“ СУ-27 и СУ-30 от Кримск в Белбек край Севастопол в окупирания Крим. И това се случва въпреки факта, че на украинския полуостров вече има базирани близо сто самолета от руската бойна авиация.
Както заяви наскоро в свое интервю Антон Антонов, международно признат експерт по Морско право, Русия вече превърна полуостров Крим в най-големия си самолетоносач, базиран срещу югоизточния фланг на НАТО. Но явно това не й стига, та се наложи на „палубата“ му да бъдат приземени още 10 самолета.
Този щрих от обстановката в края на годината е показателен как точно Кремъл се бори за „умиротворяване“ на региона и за разрешаване на конфликта с Украйна на базата на прословутите споразумения от Минск. Защото, трябва отново да бъде повторено, не украински кораби нападнаха руски плавателни средства, а обратното. И не Киев, а Москва трупа на отсрещния бряг военен арсенал, който по своя мащаб отговаря на въоръжената мощ на средно голяма европейска държава – по суша, въздух и море.
Ако авторът на този текст може да признае откровено, че не знае как ще приключи годината за района на Черно море, то руските власти определено претендират за осведоменост. Министърът на външните работи на Руската Федерация Сергей Лавров оповести шумно, че се готви провокация от страна на Порошенко. Спомена го поименно като продължение на руската версия, според която украинският президент е лично отговорен за сблъсъка край Керченския пролив по предизборни причини.
Звучи приблизително така: Порошенко е наредил на своите моряци да провокират Русия, за да бъдат заловени и съдени в Москва като обикновени престъпници, на които ( очаквано) да откажат дори статута на военнопленници. От което, според Лавров, на Порошенко ще му стане хубаво в навечерието на насрочените за март президентски избори, чието спечелване от негова страна изглежда малко вероятно по данни на официалната статистика в самата Украйна. „Логично“, нали!
Ако някой може да посочи по кой международен въпрос с националистически заряд, използван от Путин за помпане на електорална популярност у дома, той е отстъпил досега, щеше е възможно по аналогия да градим хипотеза за евентуален руски компромис в конкретния случай и по принцип в конфронтацията му с Украйна. Но понеже такъв прецедент досега няма, ще се наложи да предположим, че нищо не вещае разведряване на един ракетен изстрел разстояние от българското черноморско крайбрежие през следващата година.
А и да не прибързваме с изпращането на 2018-та. Историята на СССР и Русия помни много примери на епохални катаклизми, състояли се в последните часове на мразовития декември. Като подписването на Беловежките споразумения за разпадането на СССР, съветската агресия срещу Финландия от 1939 г. или нахлуването на съветските войски в Афганистан през 1979 г. „Генерал зима“ не случайно е смятан за стар стратегически съюзник на руската доктрина за водене на война и военните анализатори следят с тревога какво би могло да се случи в благоприятните за тежките вериги на руската армия условия на замръзналата земя в Южна Украйна.
Ако имаше начин с обичайните средства на дипломацията да се отговори на необичайната ситуация през 21 век една ядрена сила да си присвоява с вероломна употреба на сила международно признати територии от своите по-слаби съседи, този механизъм щеше да бъде задействан досега. Наложи се обаче да бъдат налагани международни санкции, което не е никак дипломатично, а по-скоро е отчаян опит да се демонстрира несъгласие с нещо повече от вербални ноти, изявления и прочее беззъби инструменти за усмиряване на един озъбен агресор. По всичко личи, че Путин не се кани да отстъпва и пред санкциите, макар вече да не може да отрече, че те вредят видимо на икономиката на държавата му.
Понеже руската пропаганда се опитва да оправдае агресията срещу Украйна на правата на възстановената историческа справедливост, не е лошо да помним, че от момента на своята експанзия на юг империята на Петър Първи, който за пръв път нарекъл Московията с новото име Русия през 1721 г. , провъзгласявайки се за император, тази експанзионистична сила винаги е смятала за свое право да се разпорежда в Черно море. Или, както е добре известно, Петър Първи поставя стратегическата задача Черно море да се превърне в руско езеро. Неговият двойник ( по външност и по тираничен характер) Александър Трети, макар да е единственият руски владетел, който така и не успял да воюва за осемте години на своето царуване, формулирал руската доктрина от края на 19 века с думите: „Русия има само двама съюзника: армията и флота“.
Изглежда Путин, който физически е антипод на двамата споменати богатири, има не по-малък завоевателен апетит и най-вече хъс да се „разпише“ в историята като славен владетел. Той има повече съюзници – не само армията и флота, но военновъздушните, ракетните и дори „военно-космическите сили“ на ядрена Русия.
Путин обаче греши в главната си историческа преценка. Сбъркал е календара, опитвайки се да действа по руски имперски маниер от 19 век в нашето 21-во столетие. Няма да му помогнат „приятелите“ изброени по-горе. Защото превърна целия свят в своя неприятел. Греши и в преценката си за готовността на запада да се противопостави на опитите му се прави на Петър Първи и на Сталин, който претендирал да обърне течението на реките и наистина направил поразии в областта на насилието над природа – както с умъртвяването на Аралско море.
Да, няма вероятност от „гореща война“ по стъпките на студената, която Путин възражда така методично. Понякога човек може да се съгласи с изказвания на бившия ни външен министър Соломон Паси, който отбеляза в телевизионно предаване, че на света няма луди, на които им се воюва с Русия ( не защото не може да бъде победена, а заради неприемливата цена и опасността от ядрен конфликт, в който и победителите биха катастрофирали фатално ).
За погрешната преценка на Путин и оръженосците му говори финалният акорд на американската политика спрямо Русия за тази година и то именно по отношение на черноморския регион. Сенаторът Джонсън от Уисконсин, подкрепен от още 40 сенатори, внесе предколедна резолюция в законодателния орган на САЩ във връзка с необходимостта да бъде гарантирано международното плаване в Черно море, застрашено от действията на Русия.
Хибридната война на Русия лови риба в мътна вода от години, включително по суша. В морския й вариант обаче чашата на търпението прелива. Русия е била многократно близо до постигането на маниакалната мечта да затвори Черно море за „чужди“ кораби. Дори веднъж успява за кратко след като Махмуд II се отблагодарява на Николай I и неговите войски, които спасяват османския султан от бунта на египетския му васал Мехмед Али, чийто син Ибрахим за малко да превземе Константинопол. Султанът се обърнал за помощ към Русия и в резултат на успешното си сътрудничество с нея тя получила по договора от Ункяр Искелеси от 1833 г. правото да се разпорежда еднолично в Черно море . Докато 8 години по-късно в Лондон европейските сили не принудили Санкт Петербург да отстъпи и международният достъп до Черно море бил възстановен.
Днес Путин и Ердоган също демонстрират близост, подобно на Махмуд и Николай, но историята няма как да се повтори. Твърде много са разликите и промените, настъпили в международните отношения и баланса на силите през изминалите близо два века. Шантажът на Путин няма шанс да успее. Вече сме 21 век и Русия, при цялата си териториална огромност, е икономическо джудже с дял от около процент и половина от световната икономика.
Путин постигна само едно нещо, което никой друг руски владетел не е постигал: настрои целия свят срещу Русия и не се очертава вероятност да осъществи заветите на Петър Първи, който – отгоре на всичко, е градил възхода на Русия чрез нейното отваряне към Европа, точно обратното на конфронтацията с нея, изповядвана от днешния режим в Кремъл.
