СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ.бг, Доц. Георги Лозанов: Убийството на журналист първо се свързва с работата му (ВИДЕО)

355
Георги Лозанов е роден на 26 април 1958 година в София. През 1981 г. завършва специалност „Философия“ в Софийския университет.
Работи в списание „Българско фото“, а след това е редактор и заместник-главен редактор на вестник „Култура“ (от 1989) и главен редактор на списание „Егоист“. Главен редактор на списание „Пет звезди“ .
Доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийски университет.
От самото основаване на медиен регулаторен орган в България Лозанов е негов член, а по-късно и председател.

 

 

Доц. Лозанов, за съжаление днес трябва да говорим по един много тъжен повод за българската журналистика. Имаме зверски изнасилена и убита българска журналистка. Защо българските медии (само с няколко изключения) първите дни натрапчиво говореха за убийство не на журналист, а на управител на фирма или на млада майка?

Не знам дали можем така да обобщим. Разбира се, все още има различни хипотези, няма изяснена версия и е много важно институциите да могат да пласират такава версия. Когато има убит журналист, дори това да не е свързано пряко с изпълнението на неговите ангажименти, това е една много лоша атестация за обществото и за държавата, в която се е случило.

Не случайно българските медии бяха по-обрани, но за сметка на това медиите извън България, които се занимаваха със случая – те не бяха малко и не бяха неавторитетни – всички свързват такъв тип убийство предимно с професията.

Разбира се, случвало се е журналисти да бъдат убити заради нещо друго, бити и заплашвани, но най-често това е по повод собствените им занимания. Така или иначе сега сме в един период, в който трябва много внимателно и същевременно много бързо да се дадат отговори на въпроса: „Каква е причината за това убийство?”

Ботьо Ботев, който е полицай с опит, каза, че са изпуснати началните часове, когато много по-бързо и по-лесно е можело да се открие причината или извършителя. Много ще е лошо, ако нашите разследващи органи оставят подозрението, че бавят процеса на разкриване на това убийство, защото тогава много пряко може да се свърже с идеята за изпълнение на нейните професионални задачи, за разследването на корупцията в еврофондовете, което пък е свързано, повече или по-малко, с фигури във властта.

Още по обед в деня след убийството в социалните мрежи се появи последното предаване на Виктория Маринова, което беше посветено, още от заглавието си, на голямата корупция, свързана с властта и европейските фондове. Нещо повече, в края на предаването беше ясно анонсирано, че и следващото ще е за това. Защо въпреки този очевиден факт, колегите уж журналисти нахално и натрапчиво повтарят, че убийството не е свързано с работата й?

Абсолютно неоснователно в този момент някой да твърди, че убийството й не е свързано с работата й, както може би в известен смисъл е рисковано да се твърди, че това е сигурното основание. Но, когато е убит журналист първото, което се разследва, първото, на което трябва да се даде категоричен отговор е дали това не е убийство по професионални причини. Още повече, че тук има един казус, който още от разследването на журналистите на „Бивол”, влезе в криминалната зона. Когато бяха арестувани журналисти и когато някой от институциите каза, че журналистите нямали повече права от гражданите. Това, според мен, е неразбиране на журналистическата професия, особено на разследващата журналистика, която е свързана с риск и затова трябва да има много по-голяма защита, отколкото „обикновен гражданин”, камо ли да бъде обект на натиск или арести, когато журналистите си вършат работата.

Тази сутрин прегледах световния печат по този случай. Има над 10 публикации в най-авторитетните световни медии, посветени на Виктория Маринова. Всички тези медии, без изключения, смятат, че колежката ни е убита заради своята работа, свързана с голямата корупция, с обществени и европейски средства, която неминуемо води до властта. Как ще коментирате този факт, че световната колегия подкрепя убитата журналистка, а колегите й априори отказват да й признаят този факт?

В българските медии, по начало, проблемът за разследването на корупцията не е като журналистическа задача адекватен, спрямо степента, в която обществото е корумпирано. Някак си това е нещо подценявано, нещо, за което се мисли, че всеки по един или друг начин е свързан с това, като на един общ неписан договор между управляващи и управлявани. Изобщо я няма тази реакция на корупцията. Самото общество я няма, както, например, я има в Румъния.

Затова и медията, която е свързана с обществото, която е някакво увеличително стъкло на настроенията на обществото, по отношение на корупцията и на корупционните скандали, е доста дистанцирана и без достатъчно категорична позиция.

Затова и тук, в този конкретен случай, дори да не става дума за професионално убийство, заради разследване в сферата на корупцията, поводът непременно трябва да се използва, за да се вдигне голяма вълна на недоволство и на реакция срещу корупцията. Дори да се окаже, че конкретният случай не е свързан с разследване в сферата на корупцията, доколкото тя (Виктория Маринова – бел.ред.) не е разследващ журналист, а водещ, но тя се ангажира с тази тема. Малко след като тя се ангажира с тази тема, тя е убита. Това, само по себе си, е много силна и много тъжна, разбира се, точка, от която медията да погледне корупцията, да даде друга енергия на разследванията в сферата на корупцията.

Така да се каже – тогава паметта на тази журналистка ще има някакъв обществен ефект.

Изкушавам се да Ви попитам, дали българските медиите са подложени на натиск от властта да неглижират и омаловажат този случай или просто българската журналистическа колегия няма доблестта да си признае, че е имало един млад колега от Русе, който добросъвестно си е свършил работата и вероятно затова е заплатил с живота си?

Аз не бих искал чак толкова сурово да се отнесем към българските медии. Това влезе в дневния ред и поведе дневния ред на българските медии. Друг е въпросът, че този трагичен повод не се използва, за да се взрем в корупцията, в отношенията между криминалния аспект и държавата, и връзките с него.

Това е една възможност, която българската журналистика се отказа да използва. Разбира се, че върху нея има корупционен натиск. Доколко се е превърнал в автоцензура или всеки път някой подсеща някого, че нещо не бива да се говори или как да се говори, е отделен въпрос.

Макар че, аз не вярвам много на този конспиративен сценарий, че има някакъв център, от който медиите се управляват. Медиите все пак са доста различни. Ето ние сега с вас сме на територията на медията, която по съвсем различен начин иска да постави въпроса. Аз не мисля, че отнякъде медиите се управляват.

Но има една политко-корпоративна обвързаност, повече или по-малко, в голяма част от медиите, която, разбира се, негласно диктува дневния ред.

На финала да попитам, дали нашето общество е готово да има свои нови герои или сме на нивото, на което тълпата крещи „Разпни го”, и не е готова да каже „Осанна”?

Аз малко се плаша от героизации, както се плаша от това народът да издава присъди, защото започва да мирише на Народен съд.

Известна пестеливост в реакциите, може да бъде оправдана, защото институциите трябва да си свършат работата. Според мен, в случая с това убийство, Бог да я прости журналистката, е преди всичко основание медиите да оказват натиск върху институциите да казват истината.

А не медиите да се опитват да ги подменят и те да казват каква е причината, и т.н.

Медиите нямат инструментите. Дори разследващата журналистика няма инструментите, които има една институция да стига до истината. Затова разследващата журналистика е в много неизгодна позиция, неблагодарна работа, защото тя трябва да е само един сигнал, който да задвижи държавните институции, особено правосъдните, които фактически да довършат работата.

Ако я няма втората част – институционалната, разследващата журналистика губи смисъл. Затова у нас има усещане, че няма журналистика. Не че няма разследвания, но те рядко след това имат институционално продължение и водят до някакъв видим край. Затова общото ни усещане е, че журналистите не си вършат работата, а те са само една част от пътя.

Така че, ако имаме усещане, че остават безнаказани корупционни и други престъпления, то е свързано с ангажиментите на много професионалисти по пътя, които трябва да си свършат работата. Аз не съм сигурен, че най-лошите сред тях са журналистите.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!