Доц. Костадин Нушев е роден през 1973 г. в гр. Бобов дол.
Завършил средното си образование в гимназията на град Дупница, а после следва и завършва богословие и културология в СУ “Св. Климент Охридски”.
Преподава богословие в Катедра “Практическо богословие” в СУ и специалност теология на Шуменския университет “Еп. Константин Преславски”.
Автор е на монографията “Християнското учение за справедливостта” (2009) и на други студии и статии по християнска етика и православно богословие.
Доц. Нушев, стана ясно, че Руската православна църква възнамерява да прекъсне отношенията си с Вселенската патриаршия. Наистина ли е вероятно да се случи това, или това е блъф?
От досегашните изказвания стана ясно, че засега се има предвид едно действие, което представлява църковно-дипломатически отговор на предприети действия от страна на цариградския патриарх Вартоломей по отношение на изпращането на негови представители в Украйна.
Това действие засега не се разглежда като прекъсване на евхаристийното общение, а по-скоро като един дипломатически отговор, като едно предупреждение от страна на Московската патриаршия за опасностите от едно по-дълбоко прекъсване на църковното общение.
Това разбира се може да се случи и вече се случва от гледна точка на това, че руският патриарх и руските архиереи не споменават в литургийните служебни действия Вселенския патриарх, което е израз именно на това дипломатическо понижаване или прекъсване на отношенията.
Това наистина е една от стъпките, които може да предприеме Московската патриаршия в отговор на архиерейския симаксис да се изпратят представители на Вселенската патриаршия в Украйна.
Ако това прекъсване на отношенията наистина се случи, прецедент ли ще е то?
Това няма да бъде прецедент, защото и в миналото е имало такива епизоди в двустранните отношения. При Руската православна църква по времето на патриарх Алексий II през 1992 г. и през 1996 г. е имало такива моменти на повишаване на напрежението и на такъв тип прекъсване на общението за кратки периоди, когато е имало сходни спорове за Естонската православна църква и за Украинската православна църква.
Тези моменти на криза в отношенията не са достигнали до това дълбоко прекъсване на евхаристийното общение или до разкол, до схизма между двете поместни православни църкви.
Да се надяваме, че и тези критични взаимоотношения в момента, свързани със спорове или различно тълкуване на определени правомощия, на юрисдикции няма да доведат до едно по-дълбоко прекъсване на църковното общение, а ще се използват като повод за търсене на регулиране на тези църковно-канонични или църковно-дипломатически отношения.
Напрежението между Руската църква и Вселенската патриаршия заради Украинската църва има ли реални религиозни основания, или е с политическа същност, тъй като знаем, че Руската църква е инструмент на руската политика?
Тези взаимоотношения имат две страни. В тази криза се преплитат както чисто църковни – църковно-исторически, църковно-канонични аспекти, така и актуални политически и геополитически измерения.
Въпросът е по какъв начин се разглеждат и дали чисто политически аргументи се използват като основание за определени църковни и църковно-канонични решения. От тук идва и сложно заплетеният възел от отношения, защото и в историята е било така, и в днешно време виждаме това преплитане между църковни, канонични и политически аргументи.
Въпросът е дали надделява политическото, дали политическите съображения и фактори оказват решаващо въздействие за взимането на едни или други църковни решения, което пък се тълкува като нарушение или отклоняване от каноничните норми. И съответно дали канонически идеи и принципи като принципа за църковна автокефалия на една поместна църква не се използват като инструментариум за съвременната политическа ситуация.
Т.е. дали политиците се опитват да се възползват от църквата за свои политически цели или дали някои църковни водачи не се опитват да се възползват от политическа криза, за да лансират една или друга своя църковна теория.
Според Вас надделяват ли политическите измерения?
Според мен това е една криза, в която много силно присъстват и двете страни – както политически аргументи, така и църковни аргументи. Когато има високо политическо напрежение или политическа криза, в тези междуцърковни отношения се пренасят политическите страсти.
Виждаме как и украинският президент, и украинският парламент, както и граждани на Украйна в своя петиция се обърнаха към Вселенския патриарх с молба да предостави автокефалия на Украинската поместна православна църква.
От друга страна съществуващата до този момент канонична структура в Украйна, която е под юрисдикцията на Московската патриаршия, не приема този тип политическо иницииране или политическа намеса за чисто църковния канонически статус на Украинската църква.
Виждаме как едни различни теории и традиции за това как да се постигне църковна независимост в една обособена държава с диоцез на поместна православна църква как пораждат напрежение и в междуцърковните отношения.
Ще реагира ли по някакъв начин на ситуацията Българската православна църква според Вас и по какъв начин?
БПЦ ще реагира по чисто църковно-дипломатическия начин, когато тя бъде по някакъв начин сезирана от друга сестра православна църква, т.е. ако се получи някакво искане или някакво съобщение за наличието на църковен проблем или ако има молба от една или друга поместна православна църква българската патриаршия да прецени ситуацията и да формира свое мнение.
Тези по чисто църковни дипломатически канали можем да очакваме някаква преписка или някакво искане. Оттам нататък вече БПЦ самостоятелно като автокефална поместна църква може да реши как да преценява ситуацията и кои аргументи могат да надделеят да имат своята легитимна тежест за едно или друго решение.
