Георги Лозанов е роден на 26 април 1958 година в София. През 1981 г. завършва специалност „Философия“ в Софийския университет.
Работи в списание „Българско фото“, а след това е редактор и заместник-главен редактор на вестник „Култура“ (от 1989) и главен редактор на списание „Егоист“. Главен редактор на списание „Пет звезди“ .
Доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийски университет.
От самото основаване на медиен регулаторен орган в България Лозанов е негов член, а по-късно и председател.
През последния месец България беше посетена, както от генералните директори на Свободна Европа и Дойче веле. И двамата бяха приети и от президента, и от премиера. Акцент в изявленията и на двамата беше липсата на свобода на словото и натиска върху медиите и издателите им. Как ще обясните това единомислие?
Това не е никак странно. Проблемът с българските медии и техните зависимости, които се отразяват и на класациите (макар, че класациите са доста относителни, но показват тенденции), буди безпокойство. Ние сме страна на ЕС и няма как, повече или по-малко, това да не е интересно и да не се наблюдава от партньорите ни, особено в обществените медии.
Според мен, визитите им имат отношение и към скандала в БНР. Това, което се случи в Българското национално радио – първо с опита да бъде свалена от ефир журналистка, която има важна роля в един толкова съществен избор като изборът на главен прокурор, в който има много власт, и второ – спирането на ефира за 5 часа на основната програма на общественото радио – е свръх скандал. Аз писах, че това ще се пише в учебниците, ще се преподава като особено посегателство за правото на информация на аудиторията.
Всички тези събития, както и общата тенденция, създават предпоставки за разговор по темата. Има и нещо друго – ние смятахме, че когато България в ЕС, ще може със собствени сили да се занимава със строенето на журналистическата картина на България и живота, който води. Оказа се, че не е така. Ето – Свободна Европа се върна в България и на българската медийна сцена. Това също е много ясен знак за това, че са започнали да се усещат тежки дефицити в задоволяването правото на информация на нашата аудитория и нуждата отново да се включат представители на медийния свят, на по-развитите демокрации.
Според Вас, премиерът и президентът впечатлиха ли се от критиките и обвиненията на Дойче веле и Свободна Европа за настиска над медийния сектор?
Президентът до голяма степен се държи като опозиционен лидер и през него се чуват тези критически бележки, които повече или по-малко, са били и в разговорите с генералните директори. Предполагам, че някакъв отзвук от тези разговори е и внесеното предложение за промяна в начина на разпространение на печатни медии.
Монополните позиции в разпространението на медиите са сериозен проблем и дефект на средата. Даже една медия да е зависима, не е толкова страшно, колкото в едни и същи ръце да има монополно положение по разпространението на всички печатни медии.
Тази идея държавата да си върне разпространението, за да може тя да отговоря за това да има равни условия за разпространение на медиите, е вероятно и някаква последица, а може и да е било ангажимент, поет в разговорите с тези представители на обществените медии.
Още повече – директорите на големите медии в демократичния свят са много важни фигури, в някакъв смисъл те са по-важни от политици. Това е разговор на много високо ниво. Така че, това не е шега – да дойде и да разговаря и да има мнение по въпросите в държавата, за свободата на словото.
Изкушавам се да Ви задам следния малко спекулативен въпрос. Познавате добре нашия медиен пейзаж. Според Вас, кои медии доминират в момента – демократичните или тези, които обслужват властта и едри корпоративни интереси?
Няма съмнение, че зависимостта на медиите е силно изразена. И, ако тези зависимости имат алтернативи – зависимостите са най-различни – те са в доста по-периферна позиция. Така че, ако наричате недемократичност зависимостите, които минават през медиите, тези зависимости се оказват все по-силни.
Аз различавам свобода на словото от зависимост на медиите. Имаме свобода на словото. Всяко мнение може да бъде изказано, особено след появата на новите медии, които са базирани в интернет – винаги ще намериш къде да го съобщиш, ако не друго, то поне в твоя Фейсбук профил. Така че, в това отношение вече не може да няма свобода на словото. Но има друго – медиите, особено, ако се използва авторетността на журналистиката, ако тези медии са авторитетни, те започват да имат пропагандна и манипулативна роля върху съзнанието.
Затова от 2016-та година различаваме не свобода от постистина. Ние живеем горе-долу в ситуация на свобода на словото, но живеем и в ситуация на постистина. Тази свобода да можеш да се изразяваш и да вземеш каквото решиш позиции, започна да се използва, за да оказваш натиск върху аудиторията, така че, в крайна сметка тя да бъде убедена да направи избор, който не е нейният избор.
В този смисъл, не е случайно, че се дават два примера – Брекзит и Тръмп. Хората са гласували за нещо, без това да е фактическото им убеждение, на базата на медийна привидност, създадена през пропагандата на медиите и хибридната война, те са били убедени да гласуват срещу собствения си избор.
Тоест, има свобода на словото, но това не значи, че се строят картини, които помагат на свободата на всеки от нас.
Появи се телевизията на Слави Трифонов. Какво място очаквате тя да заеме на медийния пазар? Слави е известен със занижените си естетически критерии, но възможно ли е да допринесе за медийния плурализъм в България?
Всяка нова медия помага на плурализма, но Слави Трифонов не е нов играч. Знаят се границите на неговото присъствие в медиите. В него има опозиционна енергия. Той общо взето, през годините, поне във видимата част на своята изява, е стоял срещу властта. А ние имаме дефицит от критически журналистика.
Даже бих казал, че журналистиката по начало трябва да е критична към властта. Нейната работа е да я критикува. Властта непрестанно се оплаква от това, че е критикувана. Фактически няма добра власт. Има власт, която е подложена на граждански и журналистически натиск, която ограничава лошите й практики. Качеството на властта зависи пряко от това доколко тя е обект на натиск от медиите и журналистите, да не е обратното. Създаването на медиен комфорт на властта е отстъпление от журналистическите функции.
В това отношение, при Слави Трифонов има критически дух по отношение на управляващите, даже често е твърдо радикален. Но при него има друг проблем – при него има нещо, което се превърна в тенденция и част от постистината – това съчетаване на сериозни теми с развлекателни жанрове.
В границите на този развлекателен жанр, в политическата сатира, тя има собствена реторика. Изведнъж това се прекъсва и сценаристите застават като едни мрачни птици, и започват да говорят като някаква последна инстанция (като Страшен съд). Това също прекъсва усещането за множество на гледните точки, най-вече в медийната среда. Затова, че се използва един ресурс, който създаваш в една, при това, принадлежаща на забавата, комуникация, за да създаваш политически внушения и даже, както стана, да ги използваш за политически цели.
Даже партията „Няма такава държава” – още като се започне от името се вижда, че има конфликт на интереси. „Няма такава държава” в крайна сметка е някаква шега, някакъв абсурдистки лаф, на който искаш да дадеш тежестта на сериозна политика. Има някаква скараност на тази ориентация, която не знам как ще мине през телевизията на Слави, но всички медийни проекти, които родиха партии, са много рисковани от гледна точка на професионалните стандарти и на етиката в обществото, и присъствието им в политиката. И на Бареков „България без цензура”, и родената от телевизия СКАТ партия „Атака” (която после си създаде собствена телевизия), и на Валери Симеонов партията, която също беше продукт на СКАТ – тези телевизионно-политически проекти имат скрит конфликт в себе си на публичните роли.
