Русия, Китай

Намерения и условия

И в момента никой не пречи нито на китайски, а още по-малко на руски компании да инвестират в България. За Русия от години дори е точно обратното. Компаниите РОСАТОМ и ГАЗПРОМ получават привилегии: подтискане на местно производство, отказ от алтернативни доставки и от защита при нарушаване на търговски практики. Проектите на ГАЗПРОМ в Европа, включително новия „Южен поток“ попаднаха под заплаха от санкции. А проектът АЕЦ Акую в Турция на РОСАТОМ, след успешен старт през март т.г., през май влезе в Cul-de-Sac geopolitique, е в задънена геополитическа улица. Пак през март Европейският парламент гласува резолюция, приканваща към спиране на преговорите за присъединяване на Турция към ЕС. Мотивите бяха политически: права на човека, проблеми с върховенството на закона, свободата на медиите и борбата с корупцията, както и безконтролна президентска власт. (Връзките с Русия и „Акую“ бяха обсъдени в комисии, но не намериха място в окончателния текст.)

Тези пет аргумента са валидни и по отношение на Русия и Китай. Те ще са в сила и за новия парламент.

Правителството упорито кани в поредното възобновяване на АЕЦ „Белене“ да участва и China General Nuclear Power Group (или CGN), която (както е нормално), настоява за държавни гаранции под някаква форма. Такива гаранции защитава открито БСП, президентът Радев полуоткрито, а правителството – под сурдинка. Замисълът на търсенето на инвестиции от Китай е подобен на този от Русия. Оптимизмът за развитие на други инвестиции (на които, да повторя, никой не пречи), на търговията, износа на вина, тютюни и туристически услуги е по-скоро маскировка за преговори по държавни проекти.

Въпреки тези въпросителни, всякакъв тип инвестиции са добре дошли. Но при две условия.

Първото е да не носят политически рискове. Това са рискове, създавани от политиците и под някаква форма (често също по внушение на политици), подкрепяни от избирателите.

Второто условие е проектите да не приватизират печалби за сметка на обществени загуби. Такъв е досега, вече над 30 години, проектът „Белене“. Когато са под формата на публично-частно партньорство, те трябва да предоставят възможност за частно предлагане на обществени услуги, а не да са проекти, в които публичният интерес се представлява от онези, които са в момента на власт, а частните – от техните приятели в България, Русия или Китай, или където и да било другаде. С участието на държавни компании обикновено се случва точно това.

Близка и далечна предистория

Винаги и добре да се погледне историята, ако искаш да предвидиш плюсовете и минусите на политическите избори, които да се правят от избраниците на народа. Тази графика показва поведението на държавните разходи (включително тези за обслужване на правителствени дългове) на България, Китай и Русия за период от 100 години. Тя може ще допринесе да не се настъпват същите „мотики“ както в миналите отношения с Русия и СССР. По отношение на Китай, ситуацията е по-сложна.

От 1944 до 1989 г. присъствието и инвестициите на „Русия“ в България са в своя „апогей“. В началото на 1960-те и в средата 1970-те страната два пъти банкрутира по плащанията си към СССР, а третият фалит, де факто през 1987 г., е до голяма степен последица от първите два. Такива са историческите свидетелства. През 1998 г. Правителствените разходи на България са по-високи от тези на Великобритания и Германия по време на Втората световна война, а БВП на човек от население – с 1/6 по-ниски от 1945 г.

След 1999 г. държавните разходи на Русия, за около 1.5 години, пет пъти. Обяснението е в одържавяването на икономиката: пряко – като изземване на частен бизнес и изтласкване на частния сектор с държавни заеми, и непряко – чрез зависимост на фиска от данъци върху износа на енергоресурси, днес те съставляват около 50% от приходите.

И най-големите симпатяги да управляват Русия, в обозримо бъдеще те нямат друг изход освен да пробутват техните държавни компании.

При Китай издръжката на правителството е средно около 22% от БВП за последните десет години. Увеличението на консолидираните разходи идва от заеми за държавни проекти, не задължително от външни кредитори. Увеличението е незначително – 2% от БВП. За икономика от около 13 трлн. щ.д. (девет пъти по-голяма от тази на Русия), търсенето на бизнес 250-300 млрд. за държавните компании е важно начинание. Понякога то се прилага при изпълнение на горните условия. По всичко изглежда, че такива са китайските инвестиции в Гърция, Сърбия и Полша. Но не е така в Африка. Там тези инвестиции и търговия пораждат подозрението за нов колониализъм.

В Нова Европа търсенето често буди съмнение, че мотивът, поне на местните партньори, е с китайските инвестиции да намерят нови възможности за приватизация на ползите и обобществяване на разходите. Освен това Китай има и други цели. Ако потърсите независима информация например за CGN, ще видите дори в Wikipedia, бе основна задача на компанията е ядрено разузнаване.

В смисъл на търговия Русия и Китай не са много интересни. Русия е важна за българския износ толкова, колкото са важни много по-малките икономики на Македония и Чехия. Пък и принципно България е много по-търгуваща нация от Русия и Китай. И така е от 1878 г. насам. Но няма смисъл да се връщаме толкова назад в стопанската история. Ето положението за 2015 г. в търговията като част от БВП на света, България, Русия, Китай, Индия и Канада. Включвам Канада поради възражения на президента и БСП срещу търговското споразумение с тази страна. (След сключването му износът на България за там се увеличи два тъпи, а канадските инвестиции са на път също да се удвоят.)

Търговията като % от световния БВП е 58% през 2015, за България – 124.1%, Канада – 64.4, Русия – 46.3%, Индия – 39% и Китай – 37% от БВП. След 2015 г. положението не се променя съществено. Българските фирми не изнасят за Китай (търговското салдо е отрицателно), защото се печели по-малко отколкото от износ по други направления. А вносът помага на българските потребители да получават стоки с нарастващо качество на сравнително по-ниски цени.

Много е симпатичен призива за развитие на туристическия обмен между България и Китай. (По повод Русия проблемът е, че България има силни съперници, чиито предимства едва ли ще бъдат преодолени от българския туристически продукт.)

Но този „обмен“ е улица с еднопосочно движение. Не е далеч от ума, че в Китай ще има повече хора, които могат да си позволят пътуване до България и Европа, отколкото в обратна посока. Освен това в края на м.г. в София цените са доста по-ниски отколкото в Пекин, на храните с 8%, на ресторантите и зеленчуците с 12-13%, на наемите (съответно хотелите) – с 30-60%.

В заключение: предвид на горното, плюсовете от търсенето на китайски и руски инвестиции може да са много, но не са осъществими. Минусите засега са действителни, често вече натрупани, затова са и възможни.

 

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!